SPOOL OF PAPER, short story, Hemy VARNALIS

(C) 2000-Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

МАСУР ОТ ХАРТИЯ

разказ
Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ


ТОВА ПЛАТЕЖНО НАРЕЖДАНЕ; навито в плътен масур, прещипнато с металическа щипка; е от нови времена. Нареждане, което никой никога няма да ми изплати. Но, как да е. По-съществено е - да ви го разкажа.

БЯХ ОБНАРОДВАЛ КНИГА за екологията на Белоград, Черно Море, и Световния Океан в добавък. В книгата се преплитаха и продължават да вършат това, древни морски легенди заедно със съвременни научни изследвания. (Дано някой да прочете!) Още я има по книжарниците. Кой ли - ще да я купи! Пука му на народа за екологията на Белоград, Черно Море и Световния Океан в добавък. Тръгнах да разпространявам книгата директно. От читалище на читалище. От библиотека в библиотека. Докато писах книги, така и не успях да взема шофьорска книжка. (Дадоха на всички. На мене - не. Гледали ме по телевизията, как се пеня със стихове, вместо да бича чалга, а освен това не съм мангал биещ се в гърдите - "Штоту съм сигън-мигън ли!?!") От друга страна, закуските които консумирам епизодично се оказаха толкова тънки, че не успях да заделя от тях за да си купя лека кола. (По закон, касовите фишове грижливо събирам. Предстои някаква глупееща лотария!) Човек на години, бухам ли бухам пешачка. Хубаво обливан с улична помия от леките коли на всевъзможни мутри (Рискове на занаята!).

ТОЗИ ТЪЖЕН ЛИ ТЪЖЕН понеделничен ден, в природната околна среда нещо отново се бе смачкало. Това усещаше най-вече моята бедна, задъхана, влачеща се по тротоарите на Белоград, непокорна измъчена душа. (Книгата ми го доказва!) От кафене до читалище. От читалище до училище. И отново. До обед не успях да продам нищо. Независимо, че една очарователна заместник-директорка почти ме кандардиса. Що не взема да й подаря няколко броя с автограф, (Да ги продаде на учениците в интерес на родител-учителското настоятелство!). Хей така - наакеря. Без дори кафенце да почерпи. Овреме се опомних. Грабнах тежката чанта с моите калпави книги. Хукнах през глава, кряскайки диво.
- Пазете децата си, Хора - а - а!
Но, уличният шум бе дотам оглушителен, че не вярвам някой да е чул моя вопъл. Разкошните директорски кабинети се оказаха пълни с ледени сърца. (Видят ли писател, вземат го за контрольор от НАП!) Читалищата занемарени и безжизнени. (Фитнес зали с продажба на стимуланти!) Библиотекарките - до една пишещи, чак публикуващи. (Красавици пропуснати от сутеньори!) Към краят на работния ден, изплезил език от умора, достигнах училище събрало под един покрив надежди за настоящи примирения и бъдещи противоречия. Паднах в един фотьойл, па заспах.

ПО ЕДНО ВРЕМЕ НЯКОЙ МЕ ПОДРИТВА. Отворих едно око - подир това второ. Бе едър като стогодишен дъб бодигард.
- Тук не се спи!
- Къде бе, морски?
- Долу, братò, зад портиерната има каюта.
Побъбрихме. Обсъдихме живота. Напълно законно, по правилник и заповед, ми взема номера на личната карта, хвърли поглед към изкуственото ми чене, че и в чантата успя и надникна. Не помня да е пребърквал джебове, но лулата ми изчезна. Печен човек - няма що. Някога бил голямо нещо - едва ли не контра-адмирал. Сега - почтен бодигард - но от сой и класа.
- Пфу! - отсече. - Книги! Абе, кой чете днес, бе човек! Жив ли си или на жив се правиш!?!
Дремехме и дрънкахме. Дрънкахме, и се правехме на отколешни познати.

ТОГАВА ДИРЕКТОРКАТА СЕ ЯВИ. Покани ме в предверието на своят работен кабинет. (По-навътре не пожелах!) Бе пълно с фикус и мушкато. Докато се ориентира къде да ме настани, небето смрачи. Тресна гръм.
- Какво е това? - запита спретнатата жена, сякаш аз отговарях за местните данъци и такси.
- Бомбаджии, колко щеш, - отвърнах учтиво, докато вадех кочана с фактури. - Има ги, и на небето.
Жената ме изгледа подозрително. Прелисти книгата. Сви рамене. Съвсем наясно била със съвременната екология. Не съм изглеждал еколог, колкото да ми е мъчно. По-скоро съм изглеждал на поет проспал творчески планове, за сметка спестяванията на баща си. Би могла да закупи две книги на цената на една. Да сляза в касата, за да си получа парите.

ТОЧНО В ТОЗИ МОМЕНТ НА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УСПЕШЕН ДИРЕКТЕН БИЗНЕС, вратата се разтвори. Нахлу пребледняла и разтреперана учителка.
- Госпожо директор, - занарежда на пресекулки, - в час по еко … в час по еко … падна гръм …
Директорката ме изгледа, сякаш аз бях пуснал божественият гръм.
- А именно?
- Ами, - запелтечи отново жената, а аз й налях чаша вода, - докато си водя най-примерно часа; съгласно вашите изисквания и тези на Отдела, по последните промени в инструкциите на МОН и по КТ; през отворения прозорец изненадващо - Пра - а - ас! - тресна гръм.
- Какво - о - о!?!
- Тресна гръм, - продължи бедната изплашена жена. - На децата косите им щръкнаха към тавана! … Пра - а - ас! … Нещо светло прехвърча! К - ю - ю - т! Шлю-у-уп! Да - а - ан, в черната дъска. А там виси отворена тази вносна най-нова найлонова карта, - жената размаха в ръце навита географска карта, от която все още вееше дим. - Гдето от екскурзията по линия на Зелен Полумесец през границата прекарахме, че едва не ни задържа граничния контрол, за незаконна търговия с географски пособия и карти . . .
- Я, отвори картата!?!
Учителката въздъхна. Разгъна навитата географска карта. На местото на древния славен Белоград личеше хубаво обгоряла дупка. Надписът се мъдреше тежко опушен:

"ЕКОЛОГИЧНА КАРТА ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА".

Побързах да сляза при касиерката, където учтиво ме уведомиха, че ще ми бъде платено на два транша по банков път. Свих рамене. Все едно, да чакаш писмо от умрял.
The End
1987-2012

(c)2001-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ

разказ
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

МОЯТА КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ се оказа съвсем американска работа. ("MADE IN U.S.A." върху дъно, капак и корпус!) Виж ти, дори в Америка се консумира локум. (Пълно с македонци!) В промишлени количества. (Индустриална нация!) Предназначен, най-вече за армията. (Това са военните - харесват да лапат!) В тази изключително здрава, почти вечна ламаринена кутия трябва да е имало локум, способен да подслади живота горе-долу на рота - рота и половина, по време на Втората Световна Война. Преди атака. (Подир атака - мацки!)

ДАЛЕЧ ПРЕДИ ТАЗИ ЖИВОПИСНА КУТИЯ да попадне у дома, бе станало махленска тайна, как Баба Македонка, (Независимо от немската окупация!), държи несломими връзки зад океана. Двама шегобийци евреи от тарафа, (Мезар-Кезар и Сие!), бяха пробвали номер с презокеански телефон в маза и таван. Но, Баба Македонка, жена лъгана-прелъгана, бита-пребита, видяла-патила, разкри тази плитка измама. Тогава се разбра. На македонци еврейски номера не минават.

БЯХА ВРЕМЕНА на безчислени въздушни тревоги. Щом сирените завиеха, а радиото започваше да излъчва предупредителни позивни, всеки хукваше да се крие в недалечния общински разсадник. Сякаш бомби не биха могли да поразят всеки един запустял общински разсадник. Освен Баба Македонка. Смело оставаща на откритата циментова площадка на стълбището пред своят дом. Провесила през врат старомоден месингов далекоглед. Вперила поглед в небето. Под неистов вой на сирени и крясъци на обезумялата тълпа, старицата броеше прелитащите над Белоград летящи крепости, потраквайки със златни изкуствени челюсти. При отбой, махалата се завръщаше вкупом. Заварвахме Баба Македонка да се кръсти. Неотменно на своя пост. Дали благославяше или проклинаше?

ТОЙ БИЛ ТАМ, върху крилете на свободата, нейният единствен син, твърдеше старата жена, върху крилете на някоя от прелитащите летящи крепости. Бомбомерач-доброволец, изключително близък на човека създал тези същите летящи чудовища; обикновен пройдоха от Севлиево. Заради нейният син, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над София, Кюстендил и Добрич падали, падат и ке падат. И, нека падат. (Тяхна мама и капут!) Момчурляците не пропускаха да подпитат. Дали не очаква да й пуснат отгоре, нещо по-така - че съвсем да й олекне? Баба Македонка свиваше рамене.
- Мине ли Войната, - казваше старата зачумберена жена, - ке се чине - ке се види …

ВОЙНАТА ПО ФРОНТОВЕТЕ наистина взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди разпяха хорове-частушки. Доброволци се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана трофей. Един подир обед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон донесе важно съобщение. Баба Македонка притисна съобщението до сърце. Развя го победоносно по комшии. Както бе по чехли (Застъпани обувки от преди Войната!), хукна към Пощата. О, колко горда и честита, бе тогава тя.

КОЛЕТЪТ, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи!), се оказа тъпкан с удивителни съкровища. Безценни вещи, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак. За децата - дъвка на кило, шоколад, майонеза в туби, и - хай-да-да!За жените - бельо втора употреба. (Запазеничко, ма!) За мъжете - еднократни самобръсначки, саморазпадащи се подир употреба. (Една все още крее, във въпросната кутия от локум!) За болните - пеницилин. За здравите - кафе в консервени кутии. За Баба Македонка хубаво разработени пластмасови изкуствени челюсти втора употреба. (Имаше си нови, но ги смени. Не желаела в уста фашистко злато.) Жените на Белоград пръв път видяха странни женски чорапи, наричани чорапогащник. (Подходящи за всеки задник, но не и за корсет със жартиери!) Децата вкусиха дъвка с мирис на джоджум. (За дълги години под СИВ-възбрана!) Бай Ламбрин, местния касапин, получи вечна писалка по-късно наричана химикалка. (Като я изпишеш - хвърляш. Ако имаш друга.) Всеки от Старата Махала около Баня Вергиев в Белоград, Област Варна, Царство България, получи по нещо за спомен. Получих и аз. Настоящата празна ламаринена кутия от американски рахат-локум. С трайно отпечатан Чичо Сам върху капака. (Остра брадичка, присвити очи - все му тая, на главата цилиндър обсипан с безброй звезди!) Как държавнически безгрижно хапва безкраен розов рахат-локум. Заедно със спомен за отчаяното внезапно сбръчкано лице на Баба Македонка. Потресена от писмото на нейния отдавна побягнал зад океана син.:
"Мила Майко, много съм добре, не ме очаквай …"

ПОМНЯ Я - на нейното си място. По същото си време. Когато вече нямаше никакви други тревоги освен учебни. Как стои вцепенена от мъка. Със същия месингов далекоглед провесен през врат. Сред нощ. И насред ден. Завинаги загледана в небесата. Небеса, по които бе недопустимо да прелети дори ястреб. Една мразовита есенна заран, съседи я намериха скупчена от студ, Сбъркана от мъка. С мъртвешка пяна на уста.

ИЗТИЧАХА ЗА ОБЩИНСКАТА ГАЛЬОТА. Трак - трак - трак - право в Общинската Болница. (Прекалено хуманен институт още тогава!) В Общинската Болница, Баба Македонка не преставала да преповтаря.
- Поне една да бе пуснал …
- Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как' трèбе
- Поне една . . .
Ставало дума; пояснил на махленските баби лекуващия лекар; алтернативен партай-генозе и при немци, и при руснаци; ставало дума за нещо съвсем безобидно. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите елементи на моите старешки спомени. Но, аз имам своя собствена теория.
THE END/1998-2012

(C)2000-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

П И Р О Н

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
(Из сборника "Разкази от кутия с рахат-локум")

ПРОБЛЕМЪТ със старата липа на Вергиеви бе, че от нейният цъфтеж бе заинтересована цялата махала. Някога тези места са били извън Стар Белоград. С навлизане на цивилизацията, тук са били изградени вили. Превърнати по-късно в тежкарски аристократски къщи. (По време на Войната и особено подир нея, в техните пристройки обитаваше махленски плебс!) При регулация на квартала в началото на тридесетте години на двадесети век, общинските власти дали погрешна линия. Една липа на възраст останала извън двора на Дом Вергиеви. За да се превърне в махленска собственост. По времето за което говоря; време за което днес не иска да си припомня почти никой - и напразно; тази липа трябва да бе стотина годишна. Въпреки това, всяка пролет липата цъфтеше. Излъчвайки безумен аромат. Но, бяха настъпили нови времена. Този цъфтеж - не бе ли подозрителен? Този аромат - не бе ли упадъчен? Какви са тези дребнобуржуазни глезотии с липов чай и мед? Поредно "ново" време побърза да се изяви. С тежка дървена табела, (Все още се спотаява в една маза!), прикована с огромен пирон върху видялото и патило тяло на липата.

***"ЗАБРАНЯВА СЕ БРАНЕТО ПО ЦЪФТЕЖО!
УТ КМЕТО"***

Никой не повярва в това абсурдно разпореждане. Щом липата разпусна цвят, а пчели налетяха от отвъд езерото за да пият истински нектар, с празни възглавки в ръце махалата накачоли Липата. Изневиделица изтрополи файтон. Слезе човек, след него втори. Разтвориха стълби. Напълниха кошници. А нас, по реда на закона, прогониха. Като ни потрябва - да си купим - от аптека. Не се изискват купони.

СЛЕДВАЩАТА година липата се разбуди с поредно разпореждане побито с пирон, и щатен пазител с патлак. Обикаляхме наоколо с празни възглавки в ръце. За какво е всичко туй? Никой не успя да се покатери. Никой не откъсна и цветче. А, тази година липата бе изключително руйна и дъхава.

НА ТРЕТАТА ГОДИНА съобщение, не се появи. Не се появиха и пазванти. Липата не роди. Старият Вергиев, в присъствие на три баби с хурки на пояс, и ято дечурлига с патлангачи в ръце, изкачи дървото, па огледа. Слезе бавно, съвсем угрижен. Със сълзящи старешки очи.

- Липата си отива … - рече. - Липата съхне … Да не повярва човек … Амин!

До есента липата окончателно изсъхна. Белнаха се голи клоне. Дойде шумен трофеен джип. От него слезе важен униформен мъж. Огледа дървото. Разпореди се. Шофьорът порови в багажника, извади кофа с вар. Отбеляза върху липата огромен кръст. Дойде бригада с трион. Трионът бе с мотор. Моторът окънтя цялата махала. При най-цивилизовани предпазни мерки, Старата Липа бе изкоренена. Трупът отрязан и, отнесен в дъскорезница. Коренището изоставено на произвола на съдбата.Сякаш килнат на една страна огромен недооглозган кокъл. Един от корените бе недоотрязан. Кръвна нишка от повърхността, към вътрешността на земята. Не преставам да си мисля; а това често иде и през сън; че тази странна органична жица някога - идеше направо от Сърцето на Земята. Телеграф, по който човечеството не престава да получава; но така и не успява да разчете; онези достоверни сигнали, които умоляват да си останем хора.

В КРАЯТ НА ЕСЕНТА дойде камион. Съсякоха останалия корен, а раззеленилите се и посъхнали листенца помачкаха с нозе. Забиха в посъхналото сърце на Липата огромен стоманен клин. Удариха по него с боен чук. Коренът се предаде.

ПОДИР ТОВА? О, подир това подравниха за паркинг. Има го и днес. Превърнат във вонящо квартално сметище. THE END/02.07.2012.

BACKFLYING BIRD, short story, Hemy VARNALIS

(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕД

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?
О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
Не, не знае никой . . .
НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.
ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери. И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти. Ето, как стана всичко туй.
ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА,
по служба. Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми. То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …
- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.
БЕ ПАДНАЛ
хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под.
ПОПАДНАХ
в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.
НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.
РАЗБУДИ МЕ,
нестройна песен на жена. Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз?
ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.
Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.
ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.
И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.
Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.
Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.
СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.
СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.
THE END
(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
E-mail: hemy@abv.bg

(c)2012-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

НЕРДЕ ВЕЖДИ – НЕРДЕ ДЕЛОВ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

КОЙ КАКВОТО ЩЕ ДА КАЖЕ, НО ЦАР ФЕРДИНАНД ПЪРВИ КОБУРГ-ГОТТА, ЩЕ ДА Е НАЗНАЙВАЛ - ЩО ДА Е - ОТ ВОДЕНЕ НА ВОЙНИ. ПОБЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ СА НЕСЪМНЕНИ. ДРУГА Е РАБОТАТА, ЧЕ В ИМЕТО НА НАСТОЯЩИЯ ВРЕМЕНЕН МЕЖДУЕВРОПЕЙСКИ ГЛОБАЛИСТИЧЕН РАХАТЛЪК; ПОДЛОЖИЛ НА РАЗОРЪЖАВАНЕ МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ - ВСЯЧЕСКИ ОКУРАЖАВАЩ ПРЕВЪОРЪЖАВАНЕТО НА НАШИТЕ СЪСЕДИ; СЛЕДВА ДА СИ ЗАТВАРЯМЕ ÒЧИ. ДОКАТО СИ СЕ ПРЕСКУНДВАМЕ НАОБРАТНО. ЩОТО, СПОРЕД МЕСТНИЯТ МИНИСТЪР НА КУЛТУРАТА, ВОДАЧЪТ НА ПРОТУРСКОТО МИНЬОРИСТКО „ДВИЖЕНИЕ ЗА ПРАВА И СВОБОДИ“, Е ВЪЗДИГНАТ В „ПОЛУБОГ“. НО, НАРОДЪТ ЗНАЕ. НАРОДЪТ ПОМНИ. БЕЗ ДА ОСПОРВА. ПЕРФЕКТНАТА АТАКА НА ПРОЧУТИЯТ НЯКОГА; НИЗВЕРГНАТ ПО ВРЕМЕ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗМА – КОЙТО ПЪК НИКАК НЕ БЕ ГЛОБАЛИЗЪМ; ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ВАСИЛ ДЕЛОВ (1861-1938.!). ПРИ ПРЕВЗЕМАНЕ НА ТОЗИ ИЗЦЯЛО ПРАБЪЛГАРСКИ ГРАД. 

ПРЕД ЖУРНАЛИСТИ, УВАЖАЕМИЯТ ЛИДЕР НА ДПС АХМЕД ДОГАН СИ ПОЗВОЛИ ДА ПРЕПОРЪЧА „ОБЩ ПРОЧИТ НА ИСТОРИЯТА НА БАЛКАНИТЕ.“ СИРЕЧ ТАЗИ ИСТОРИЯ ПОДЛЕЖИ НА ПОРЕДЕН ГЛОБАЛИЗИРАН КОРЕКТИВ. НО, НЕ Е ЛИ ПРЕКАЛЕНО КОРИГИРАНА ИСТОРИЯТА НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ!?! ПРИ ТОВА ВИНАГИ В ЧУЖД ИНТЕРЕС? ДО КОГА!?! НЯМА ВОЙНА БЕЗ УЖАСИИ. КОИТО ТЪЙ ЛЕСНО СЕ ЗАБРАВЯТ. ЗА УЖАСИТЕ НА БЕЖАНЦИТЕ ОТ ВРЕМЕТО НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА, ЗА ВИНАТА НА КОБУРГА, ЕЛЕГАНТНО ПОДХВЪРЛЯ В НАЧАЛОТО НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК, ПРЕМИНАВАЩИЯТ ПРЕЗ СТОЛИЦАТА ВОЛНОНАЕМЕН ЖУРНАЛИСТ ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ. (1899-1961.) СТАВА ДУМА ЗА ТРАКИЙСКИ БЕЖАНЦИ, КОИТО „СТАРЕЦЪТ“ БЕЗУЧАСТНО НАБЛЮДАВА ОТ ЛУКСА НА ВАГОНА НА ЦАРСКИЯТ ВЛАК.

АХМЕД ДОГАН Е ДОНЕЙДЕ ПРАВ. ВСЯКО ПОСТАВЯНЕ НАСЛЯПО НА „КАЗУСА ДЕЛОВ“; А ТАКИВА КАЗУСИ СА БЕЗБРОЙ; „ЕРОЗИРА САМАТА ДЪРЖАВНОСТ“. ПОД ЧИЕ ДАВЛЕНИЕ ТОЗИ ИЗМИШЛЬОТСКИ КАЗУС, ТАКА ИЗНЕНАДВАЩО Е ПЛЬОСНАТ ВРЪЗ СПОМЕНИТЕ НА СТРАДАЛЦИ, МОЖЕ ДА СЕ ГАДАЕ. КАТО-КАК НЕ Е ПРЕВЕНТИРАН ОТ СЛУЖБИТЕ? НЕ СЕ ЛИ ЦЕЛИ ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ЦИКЪЛА НА ОРГАНИЧЕСКО АМАЛГАМИРАНЕ НА ОСТАТЪЧНИ ВРАГОВЕ И НАСТОЯЩО КОРЕННО НАСЕЛЕНИЕ? КОЙ БЪРЗА – ЗА КЪДЕ? ТОЗИ СЪШИТ С БЕЛИ КОНЦИ ПРОБЛЕМ – ОТ ВНОС, ВСЕ ПОВЕЧЕ БЕЛЕЕ С ПРИНУДИТЕЛЕН РАЗПАД. ПОЗАКЪСНЯЛОТО СЪС СТОЛЕТИЕ ПОСМЪРТНО УДОСТОЯВАНЕ НА ОСВОБОДИТЕЛЯ НА КЪРДЖАЛИ ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ВАСИЛ ДЕЛОВ СЪС ЗВАНИЕ "ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН", ЕДВА ЛИ СМУТИ НАШЕГО РОДА-БОЛГАРИНА. ПОНАВИКНАЛ НА ЗАДГРАНИЧНО ИНСПИРИРАНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАДЯВКИ. УПРАВЛЯВАН ОТ ПСЕВДОКОНСОЛИДИРАНА БЮРОКРАЦИЯ. ПОНЕСЪЛ БЕЗБРОЙ ПРЕСЕЛЕНИЯ. НЕУМОРНО НАХЪСКВАН ЕТНИЧНО. КАИЛ ЗА ПАРЧЕ ГЛОБАЛИСТИЧЕСКИ ХЛЯБ, ТОЙ – НЕИЗТРЕБИМИЯТ БЪЛГАРИН! – ЛЕСНО БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ПОДВЕДЕН. НО ЕДВА ЛИ И СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА МЛАДЕЖ. В ТОЗИ СМИСЪЛ, СТАРИТЕ ПОБЕДИ ОТ ВРЕМЕТО НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ; КОГАТО СЛАБАТА ФЕРДИНАНДОВА ДИПЛОМАЦИЯ НЕ ПОЖЕЛА ДА ПРЕДОТВРАТИ КОНФЛИКТ НА БАЛКАНИТЕ; НЕ БИХА СТОПЛИЛИ НИКОГА НИКОГО. ОСВЕН НЯКОЙ МИНИСТЪР НА КУЛТУРИТЕ ЗАЛУТАН ДА УДРЯ МЕТАНИ – ТУ НАТАМ – ТУ НАСАМ. НИКОГА БОГУ. 

THE END

05.11.2012

THE VOICE OF THE PASSED FAR AWAY TIME, short story, Hemy VARNALIS

(C) 1988-BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY

ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ 

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния червей, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано – обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби, това момче не подозираше, че наученото от него днес – за мене е отминало вчера. О, това момче успeшно се продаде. (Да му бере грехът онзи, който го препродаде!) Но, тъй върви светът - кеш.
Как да е.
Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия Помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, (The Poltical Police!), потеглих в задгранична командировка. На борда на старомодния пристанищен спасител, моторният влекач “Нептун”. Старомоден кораб, непригоден за пристанищни маневри, и поради това, “влекач-спасител обща употреба”.
Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапаратче “Смяна-8”, и бутилка-две коняк “Плиска”.
Не бях пътувал по море.
Не знаех, че простоватите хорица в него, са в онзи постоянен преход, едва напоследък възприет от политиците, (Тяхната Мама!), за глобална баламосваща стратегия. Докрай толерантно, това морепла-ващо племе, е в непрестанен в преход - не само от пристанище до пристанище, но и – от душевност в душевност. Макар през непосилен бач и алкохоли. Турих за кураж бръснача на Дядо Николай в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача.

КАПИТАНЪТ
недоволно изсумтя, па се втурна в салета и започна да укрепва символичната стенна скулптура – капитан с лула и маймунка на рамо, докато се кръсти пред иконата на Свети Николай Мореспасител.

НАЧАЛСТВОТО
помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки, Моето Си Време На Времената бе така богато, че освен профанаторски бач, не предвиждаше разсъблечени шеги. През цялото това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора, Дарданелите и Адриатика - до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки= Изтъквайки, че без да е квалифициран моряк, е оморячил мнозина. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта, пред параходната пишеща машина. Където записвах - не зная дали ще бъда разбран правилно - партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен. Дали усещаше, че си отива, заедно със Своето Си Време На Времената?
СПОМЕНИТЕ: БЕ ЗНОЙНОТО ЛЯТО НА 1942-РА. НАД БЕЛОГРАД НИСКО ПРЕЛЕТЯ ”МЕСЕРШМИД”. ВСИЧКИ ЗАЛЕГНАХМЕ ПОД МАСИТЕ. РАЗБРАХ, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛА ВОЙНА . . .

- Така започват спомените на генерал Д. Д . . .
- И той - от наш’то село …
Понечих да сложа запетайка.
- Ще сложиш, когато се разпоредя!
Поисках да се възмутя.
- Нямаш думата! Отвори хладилника – разлей водка!
СПОМЕНИТЕ:
СТОИМ СИ НИЕ В МЕХАНА “ТРАКАТА”, ПИЕМ СИ ПИТИЕ ЗАЕДНО С А. П. ФРУДКИН – ТЪРСЕН ОТ ЗАКОНА, ПА КОМЕНТИРАМЕ ПОЛИТИКАТА. ГЛЕДАМ, ПО ПЪТЕКАТА ОТКЪМ “ЕВКСИНОГРАД” ИДЕ ЦАРЯТ. СКОКНАХ, И ВДИГНАХ СВИТ ЮМРУК.
- ДА ЖИВЕЕ СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ –Я - Я!
ВИКАМ И СЕ КИСКАМ, А НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО МЕ ИЗГЛЕДА-ИЗГЛЕДА, ПЛЕСНА ПО БОТУШ С БИЧ, ПЛЮНА И ОТМИНА.”

- Но, това с плюнката, го има в спомените на писателя Г. Б. …
- Те, не са автентични! Отвори хладилника – разлей водка!
Нямаше как, да не се възмутя.
- Повтарям! Отвори хладилника – разлей водка!
Това разбутване на стари мераци, не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, (Стриктно до безумие, бе онова време!), траех. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито, взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, едва преди тридесетина години. Въжето на този влек, бе дълго точно шестотин метра. Въжето бе тежко. И, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини.

НА БОРДА НА “КОПАЛ”
имаше дежурна команда с капитан, и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за командировачна корабна валута. (1.68 USD daily!) За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласът на Кораба.

СТОЯХ НА КЪРМАТА, разговарях по укавето с капитана на кораба, окачен на въже подир нас, а след него на друго въже - още един влекач. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. А когато ругатните, кой знае защо – престанаха, някакъв несдържан вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу, разтърси ме, направи да потръпна.
- Мамка му! “Копал” проговори!
- Какво – о - о?
- “Копал” проговори – нима не разбираш?
Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които стари моряци смайват новаци.

НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ,
над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби. Главна цел на нашето просяшко пътешествие.
Докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от местен пилот, викът се повтори и потрети. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти, споменувайки Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил. Пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, полагаем му се по традиция и обичай.

НА МАТАПАН
морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, да продължа с историята от 22.06.1942., за самолета-изтребител минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът - тогава безработен пройдоха, играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолет, по онова време, трябва да е било доста необичайно явление за нашите причерноморски места. Днес така добре опоскани, от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше.
- Началство, - думам, - някой за нещо някого вика …
- Нека си вика! – сряза ме Шефът. – Ти пиши, пиши, пиши …
- Корабът подир нас - стене и оплаква …
- Глу – пус – ти! Моряците вече ти напълниха главата с глупусти!
Но установих, как потрепера. Подобни грубияни вътрешно, са страшно деликатни. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.

ПАТА-КЮТА, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?

ПРЕХВЪРЛИХ СЕ на старият “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега, пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с десетина почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, едва ли не унищожителен, съвсем човешки вик.
- Ау – у – у …
Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми, някой плачеше, и се вайкаше. Мислех, че този непонятен плач дочувам само аз, но корабният вацман кимна.
- Това е Той!
- Кой!?!
- Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета.
- Хайде де!
- Нима не знаеш? Духът на кораба се ражда и витае, още със спускане му на вода. И, за да предупреждава и да жали – обърка ли се нещо. Преди нарязване – вие като смок. Казват, всичко зависи от Кръстницата.
- От какво?
-От Кръст – ни – ца – та! Доколко е достойна!
- А!
- Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!
Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил местния пилот. Димеше безобразна пура. Ругаеше по укавето портконтрола, да престанат да го крънкат за уиски. Веднага разбра, че не съм морски. Все пак, изкарах маневрата до край. Под подозрителния поглед на престарелият пилот. С ругатни и насмешки, старият безпомощен и безмоторен “Копал”, бе изтласкан там. На лобното место за стари кораби. В дъното на залива на белоснежния чаровен Сплит. С такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. През всичкото това време, Викът На Кораба, не преставаше да ехти и да жали. При набиването на “Копал” върху дървения слип, викът нарастна, извиси се и замря. Примирен, както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, със Върховната Повеля На Съдбата.

ДОКАТО ПИЛОТЪТ НАДЪНВАШЕ "КОПАЛ" върху почернялия от отпадни масла дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на друг, захвърлен за наряЗване, леш. От това, спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Прекосхме през него, за да слезем на брега. Бе прахолясалият пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития дегенерат “Копал”.

НА БРЕГА СЕ ОГЛЕДАХ. Дузина кораби бяха вирнали носове, в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това. Почувствах се малък, нищожен, жалък предизвикател на съдба, която никога няма да ме пресрещне. Пред цялото това майсторство на гения човешки. Обслужвало хората десетилетия. Насилствено натикано на слом. Щото, истинската съдба на корабите е, да приключват гордо своят жизнен път. Не на някакво си мизерно режище, а на дъното на океана. В ушите ми нахлу, разлюля се, прозвуча и се разля, онзи неукротимо мощен хор на умирающи кораби, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море.
А наоколо свистяха оксижени.
А наоколо пухтеше маневрен локомотив. Отнасящ пакетираното в бали корабно желязо, в недалечна мартенова пещ.
В ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите, залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на затворници превозвани някога през Атлантика до Кайена, заедно с капризите на богаташи; но и викът на очакващите своята съдба безброй порутени ръждиви съдове, обсипали бреговете на света. Поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Печалби. Хор, от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълна и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати - рядко препредаващи друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти.

РАЗБЪРЗАХМЕ СЕ през портала на Режището, и навън. Днес съм убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”, хорът на всички онези поживяли весело, преборили се здрава, попаднали под хирургическия нож на Новото Време. Такъв му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. Да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали бе навиквал? Дали ги ползваше за нещо? Не зная, все още, човешки стон да е някак си оползотворен. Независимо, от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.

ВСИЧКО ТОВА
отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава, с какво му попадне. Рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше мой отдавнашен познат. Последният капитан на последния рейс, на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.
- Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!
- Що си надробил?
- Вземи фенер!
Повървяхме в мълчина.
- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежур-ствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я, като младоженци. Докато се случи Онова …
- Кое “Онова” …
- Нима не помниш “Копал” ?
- Викът на Кораба, ли?
- Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома.
- Вместо жена си ли, ме викаш?
- За кураж!
С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.

НЕ БЕ ДАЛЕЧ.
Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. Качихме лодката, за да се изтеглим по въже до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.
- Видя ли?
- Какво да видя?
- Някой броди из машинното …
- Ясно, не си сам.
Но, Викът отново се яви, изпълни околното пространство със странна звукова материя с едва доловима честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довър-ши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.
- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включ-ва, и изключва …
- И, само това?
- Не само това …
Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, где' се дума. Уж печени мъже, а до зарана не мигнахме с фенери и топори до главите.
- Ау – у - у …
- Ау – у - у …
- Ау – у – у …
През цялата безкрайна сякаш нощ генераторът, сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки стъпки бродеха по палубата. После спираха. Под илюминатора на каюта номер 17. Пред самата врата.
Скоквахме. Пипвахме противопожарните топори. Но знаехме, че е безполезно и безславно.
- Трас …
- Трас …
- Трас …
Като изпушихме и последната цигара клюмнахме, па заспахме.

РАЗБУДИХМЕ СЕ към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо. Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Там бушони нямаше. Дълго се гледахме втренчено в очи. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, всъщност Вик На Пореден Умирающ. Побързахме към палубата. И открихме, как палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.
- Това бе Корабът! – Пророни моят приятел.- Корабът плаче. Усеща, че е време да отиде на слом . . .
Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.
Те идваха за своето.

THE END/04.11.2012.

(C)1992-2012-Bogomil Kostov Avramov-Hemy\

РИБЕН БУКВАР

СЯКАШ ОТ ОТВЪДНОТО ПРОСКЪРЦАЛИ,
ВСРЕД УТРОТО -
ПОЧТИ УХАЕЩО НА МЕД И ЧИСТО МАСЛО,
ЗАМИРАТ ТРОМАВИ КАРУЦИ,
ПО ОНЗИ СТРАНЕН ПРАШЕН ЧЕРЕН ПЪТ,
ПОЗНАТ ЕДИНСТВЕНО
НА ТЕЗ' ПОСЛЕДНИ ПОБЕЛЕЛИ ВОЛОВАРИ.

ОБЛЕГНАТИ УГРИЖЕНО НА РИТЛИТЕ -
ДЕКОР ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА НЕЗАБАВЕН ИЗНОС,
ТЕ НАБЛЮДАВАТ СЛЪНЦЕТО -
СЯКАШ ПРЪВ ПЪТ ГО ЗАБЕЛЯЗВАТ,
КАК НАРАСТВА - ПА СЕ ВДИГА,
ГОТОВО ВСИНЦА ДА НАТЪРКОЛИ,
ДОКАТО УЗАПТИ ДЕНЯТ,
А ПОСЛЕ ОТНОВО ДА ПОТЪНЕ В НЕПРОГЛЕДНОСТ . . .

АХ,
ТЕЗИ НАЙ-ПОСЛЕДНИ ВОЛОВАРИ;
КАК ВКУСНО ВДИШВАТ ИДЕЩАТА МАРАНЯ,
НАСИТЕНА СЪС ИЗПАРЕНИЯ НА НЕФТ,
ПОТРИВАЙКИ ПОПУКАНИТЕ РАЗРАНЕНИ ДЛАНИ,
В ОЧАКВАНЕ НА ТЕЖКИ АЛАМАНИ,
КАКВИТО ВЕЧЕ НИЙДЕ НЯМА -
ЕТО! -
ЩЕ ИЗМИНЕ ВЕК . . .

О,
СЛЪНЦЕТО Е ДИВНО ПРЪКНАЛА МОМА,
ИЗПРУЖЕНО ПО НАВИК НАД СВЕТА,
ТА НЕКА ВСЕКИ ДА МИРЯСА.


ПОСЛЕДНИ ПРЕСТАРЕЛИ ВОЛОВАРИ,
ПОСЛЕДНИ ЧЕРНИ БИВОЛИ С РОГА,
ПОСЛЕДНИ ДЪРВЕНИ КАРУЦИ СЪС КАНАТИ;
В ОЧАКВАНЕ НА БИСЕРНИЯ МОРСКИ ПЛОД,
ИЗБЪЛВАН МЕХАНИЧНО,
ОТ КОРАБНИ ТЪРБУСИ ПОД РЪЖДА;
ОКАЯНО ПРЕЛИСТВАЩИ ОКЪСАН ПРАВИЛНИК,
ИЗИСКВАЩ НАЙ-МОДЕРЕН РИБОЛОВ,
ПО БРЕГОВЕ -
КЪДЕТО ПРОСТОТИЯТА -
ЗАВИНАГИ Е ГОСПОД.
The End/12.10.2012/PM