сряда, 15 януари 2014 г.

ВАПЦАРОВ - ОБИЧАН ОТ НАРОДА - ФБ/16.01.2014.

Вапцаров осъден на смърт заради парите от Москва?

Никола Вапцаров с Антон Попов (вляво)
"Моето вътрешно убеждение е, че Никола Вапцаров е бил разстрелян най-вече заради парите, с които Съветският съюз чрез НКВД и Коминтерна финансира делата на комунистите в България. Вапцаров е разпределял тези пари, бил е касиерът..."
Това твърди журналистката Ивайла Александрова, сценарист на документалния филм "Осем разказа за един романтичен разстрел", който снима режисьорът Костадин Бонев.
В края на показанията на Вапцаров има следните редове: ...Васил взе от мене 130 хиляди лева, за да ги предаде на Стареца (псевдоним на Антон Иванов - б.а.). У мен останаха 180 хиляди лева, които съм раздал по нареждане на Васил (псевдоним на Цвятко Радойнов - б.а.) на следните лица: Стоян - 15 хиляди лева, Васил (Цвятко Радойнов) - 20 000 лева, на човек от Горна Оряховица - 20 000 лева... И т.н, и т.н.
Тези пари са били пращани от Москва през Виена в долари и преобръщани в левове в България, което донякъде знаем, само че тука за първи път ще видим документи, които са конкретна историческа защита на факти, които не знаем.
За две години Ивайла Александрова и Костадин Бонев изчитат огромна книжнина в Държавния архив - не само десетте папки по дело № 585/1942 г. за Вапцаров, но и целия наличен архив на дело 530/1942 г., което е за подводничарите и парашутистите, изпратени от СССР в България.
Всъщност тези две дела, гледани в Софийския военнополеви съд почти едновременно, са свързани и вървят като двете половини на едно и също нещо. Зрителите ще могат да видят цялата трагична история в нейната логика и последователност.
Според материала става дума за следното. През лятото и есента на 1941 г. от Съветския съюз в България са докарани с подводници 23 души, други 31 скачат с парашути. Подборът им е направен от зам.-началника на отдел "Личен състав" в Коминтерна Георги Дамянов и са 
одобрени лично от Георги Димитров.
Преобладават българи с военен опит, участвали в Гражданската война в Испания, комунистически функционери фанатици, какъвто е бил Цвятко Радойнов. И обратно, хвърлени в затвори или заточени в лагери в Сибир по обвинения в шпионаж и с тежки присъди, като Костадин Лагадинов и Васил Цанов. Също и руски криминални типове.
Защо са били изпратени от НКВД и Коминтерна в България? Защо са бил нужна тази толкова много предопределена смърт и кръв? За да си отговорим на тези въпроси, трябва да разположим "случката" в контекста на времето на фона на войната. Било е, за да се демонстрира на световната общественост съпротива срещу фашистката инвазия.
Задачата на тези изпратени почти без оръжие от СССР парашутисти и подводничари е била да предизвикат въстание, а след това руснаците щели да направят морски и въздушен десант с танкове, артилерия и редовни войски. "Усещането, като четеш сега архивите, е, че българската полиция е била информирана и е чакала на гюме парашутистите и подводничарите", казва Александрова.
Фактите: Около Трявна почти всички са избити. В Турция веднага са разкрити. На гръцка територия - също. Васил Танев, участник заедно с Георги Димитров в Лайпцигския процес, не е оставен дори да падне на земята и е застрелян още във въздуха, като пъдпъдък. 
Оцеляват единици. Стойо Неделчев-Чочоолу, Лъчезар Аврамов, Костадин Лагадинов.
И Цвятко Радойнов, който стига до София и започва да набира хора за създаването на военни комитети, които да проведат революционното мероприятие, което Москва иска, да организират саботажни действия, да се снабдяват с оръжие, да създават настроения срещу правителството.

Поканата до Елисавета Багряна, която се явява като свидетел по процеса


"И тук Никола Вапцаров попада в полезрението. И съответно в месомелачката - казва Ивайла Александрова. - Иван Масларов е човекът, който го вкарва в конспирацията. Това става по следния начин: Масларов (свекър на сегашната депутатка от БСП Емилия Масларова) нарежда на Атанас Романов да се опита да вербува Вапцаров за "нашата работа".
В показанията си Романов ще напише: "Потърсих го (Вапцаров - б.а.) в квартирата му, той прие. Заведох го на среща с Богдан или Черния (псевдоними на Антон Югов). Срещата се състоя на ул. "Нишава", спирка "Петър Берон". Черния ме освободи и останаха да разговарят с Вапцаров..."
После Атанас Романов свързва Вапцаров с Цвятко Радойнов, който му дава насоки и указания за "подривна и саботажна дейност". Което си е вид тероризъм - платен. Много интересно обаче е как културата и дарбата на поета се омесват с агресията на терора?
От филма ще се разбере кой кога е арестуван и кой какво е казал. Бити ли са подсъдимите, или доброволно са писали показанията си. Кой колко страници е изписал. Кой срещу кого е говорил и до какви подробности и детайли е стигал. Какво точно се случва по време на процеса. Кой кого защитава.
Какви са последните им думи. И още: Защо се играе с датирането на предсмъртните стихотворения на Вапцаров? 

Полицейска картотека. Най-горе вляво е снимката на Вапцаров.

Адвокат на Вапцаров е Петър Попзлатев, дядо на сегашния кинорежисьор със същото име. Поетът написва имената на петима души, които да го защитят. Никола Мушанов, политик, един от основателите на Демократическата партия, министър и няколко мандата премиер на България, получава призовка от съда, приема я, но не отива на процеса. Писателят Владимир Полянов, директор на Народния театър, също не отива. Както и Таско Стоянов, народен представител от с. Кочериново.
Така остават само Елисавета Багряна и художникът Константин Щъркелов, близък приятел на цар Борис Трети и на бащата на поета Иван (Йонко) Вапцаров. Но в архивите по делото липсват както защитните речи на адвокатите, така и показанията на свидетелите. Седемдесет години по-късно ще разберем какъв е отговорът на Багряна на процеса, когато я питат "Надежден поет ли е Вапцаров" и "Има ли патриотизъм в стиховете му".
Ивайла Александрова намира в архивите показанията на художника Щъркелов след 9 септември 1944 година, в които той обяснява какво е говорил на процеса. Но и още документи, които ни карат да се замислим за противоречивия характер на представянето на тази история.
 Филмът ще разкаже и за борбата на Елена Вапцарова за спасяването на сина си. Отначало тя не разбира какво точно се случва. Идва в София чак на четвъртия ден от процеса. Вапцаров е с вързани ръце и когато я вижда в залата, се разплаква.
Филмът ще проследи и реконструира по часове и почти по минути историята на Никола Вапцаров и другарите му от арестуването до разстрела им . Зрителите ще видят цялата истина за процеса и поведението на подсъдимите, дълги години изопачавана и пригаждана за идеологическите цели на БКП.
"Много размисъл ще породят и последните думи на осъдените на смърт. Ще ви кажа само тези на Вапцаров: "Не съм бил член на комунистическа или работническа партия. А член на антифашистка организация", казва сценаристката. След разстрела предават предсмъртните писма на шестимата убити и близките им ги четат заедно в кухнята в дома на Вапцарови. Писма има за всички, а Бойка получава двете известни стихотворения. Тя ги прочита, смачква листа и го хвърля на земята.
Но не бързайте да я съдите, преди да видите филма. В живота не всичко е така, както изглежда на пръв поглед. В документалната лента има още много прелюбопитни факти и детайли. Които ще дадат възможност на всеки да си отговори на може би най-важния въпрос: защо Никола Вапцаров, този толкова талантлив човек, се съгласи да се включи в терористична група на БКП, при това без да е нейн член...

ДМИТРИ ИВАНОВ - ЗА БОМБАРДИРОВКИТЕ 1943-1944, В-К "СЕГА", 15.01.2014.

Писмо от “България” 1

Мисия София

Димитри Иванов
Не беше дипломатическа мисия, беше бомбена мисия. Англо-американските бомбардировки бяха през зимата на 1943-44 година. Опитвайки да повдигне духа на столичани, кметът на София инженер Иван Иванов публикува стихотворение: "Ще ни бият с огън с бомби, ще се крием в катакомби". Софиянци добродушно казваха, че по време на бомбардировките една тухла го ударила по главата; той беше много добър кмет. Стихотворението ме направи предубеден към поезията. Поетите са глупаци, казвах и до края на живота си, който вече наближава, не написах, нито преведох един-единствен стих. С годините човек трупа предубеждения. Предубеден съм към ловджиите: как могат да изпитват наслада от убиването на животни? Ревнивците, биещи жените си, са по-лоши от животните, ако кошутата отиде при друг елен, еленът не бие кошутата, бие се с другия елен. Предубеден съм към всички, които гледат тв шоу и сериали, четат просташките вестници. Към осквернителите на гробове и паметници. Тези, които гърмят с пищови, пиратки, фойерверки, ги презирам от бомбардировките 1943-44 година.

В нощното небе над София лъчите на прожекторите опираха в облаците, кръстосваха се да напипат бомбардировач и да го осветят за мишена на зенитчиците от "флака" (Flugzeugabwehrkanone). Бомбардировачите пускаха "flares". Висящи на парашутчета от коприна, те падаха бавно, превръщаха нощта в ден, за да вижда втората вълна бомбардировачи къде да пуска бомбите. Феерия! Който от нас хлапаците намереше копринено парашутче, после носеше ушита от парашутчето ризка и се фукаше. Шик беше също да имаш немско фенерче не с батерия, а палеца ти на лостче, помпаш лостчето, въртящо на висока предавка мъничко динамо и колкото по-бързо помпаш, толкова по-силно свети фенерчето, докато ти отмалее ръката. Нашата кооперация беше на булевард "Фердинанд" номер 37, който после стана булевард "Толбухин", а сега е булевард "Левски". Визави на Попа, а отсреща сиропиталище. Мето, Славчо и другите сирачета притичваха през булеварда при нас, понеже над нашето бомбоубежище в мазето имаше пет етажа с бетонни плочи, а приютът беше в стара триетажна къща, нямаше бетонни плочи, а гредоред. Заедно отивахме и се връщахме от училище "Свети Седмочисленици", което бомбите сринаха и там сега е Спортната палата. Мето после стана преподавател по правоговор в театралното училище, Славчо нищо не стана, понеже намери една писалка, по-хубава от "Паркер", но не разбрах дали е "Кавеко" или "Пеликан", понеже, докато й отвинтваше капачката, писалката гръмна и му откъсна палеца и показалеца на дясната ръка. После всяка нощ сънувах Славчо. В съня ми нищо му нямаше на ръката. Чакахме двамата в училищния медицински кабинет да ни дадат бележка, че сме болни, а бяхме здрави и аз успокоявах Славчо: "Аз ще лъжа, че сме болни, щото съм по-голям и по-хубаво лъжа. Тогава четях "Мнимият болен" на Молиер."

Бомбардировките продължиха три месеца. US SAC (Strategic Air Command) бомбардираше денем с фугасни бомби, пробиващи няколко бетонни плочи. RAF (Royal Air Force) нощем със запалителни бомбички, опожаряващи само тавана. Нашите недоумяваха. Не знае ли английското разузнаване, че в София няма толкова много стари къщи както в Лондон, Хамбург, Мюнхен, където може да се причини стихиен пожар?

Аз, пикльото, изказвах собствено мнение: англичаните бомбардират по-хубаво, понеже нощем е феерия.

От US бомбите цъфваше като букет взрив бяло-жълто-оранжево-червен отдолу нагоре, земята се тресеше. Серия от взривове се чуха приглушено, без да отекне ехо. Кратерите от тях, загладени от годините, още личат и ще ги видите като конусовидни вдлъбнатини, ако се разходите в гората зад по-късно построената телевизионна кула. Незнаен US бомбардир пуснал бомбите си в гората, за да не убива хора. Недисциплиниран бомбардир в "Мисия София".

Студена беше зимата 1943-44 година, улиците бяха заледени, не смогваше да ги почисти добрият софийски кмет и лош стихотворец. Това беше добре за бягащите от града софиянци; те изобретиха креватните шейни. Двоен креват, желязната рамка на пружината като плазове на шейна, натоварена с денкове, бохчи, легени, всякаква покъщнина, а под пружината две дъски накръст, за да не се влачи по заледената улица. На една такава шейна върху покъщнината седяха две деца и се смееха, понеже им беше весело да ги возят. "Шейната" я влачеха старец, старица и жена, вероятно майката на децата. Те не се смееха, а пъшкаха, теглейки шейната. Тази картинка си я спомних след години, когато турците бягаха от България и с моята лада Кеворк и аз ги изпровождахме до границата. Багажниците на покривите на турските москвичи също бяха натоварени със сахани, бохчи и покъщнина. Турците не ги съжалих; те не се бяха впрегнали в шейни да си влачат покъщнината.

Вкъщи се завърза спор между трима български офицери може ли два пъти на едно и също място да падне бомба или артилерийски снаряд. Всички знаехме, че Рузвелт казал да не се бомбардира повече София, но Чърчил му писал "Лекарството върши работа, нека да получат още дози, докато София бъде изравнена със земята и земята се засее с картофи." Знаехме кой какво казал, понеже слухтяхме скупчени около радиото. В Царство България радиоапаратите бяха с пломбирано с червен восък копче за настройка, за да слушаме само радио "София" или немската радиостанция "Донау". Имаше малки радиоприемници само с едно копче, от което включваш и настройваш на станция. Властта и тях запечата; който има такова радио, да го включва и изключва, вкарвайки и вадейки щепсела от контакта. Върху радиото с много копчета вкъщи нашите поставиха заявление без дата: "Днес детето, както си играело, счупило пломбата." Готов бях да лъжа, но се обидих, че ме наричат детето. Развинтих задния капак на радиоприемника от златната серия на "Телефункен" с разлети къси вълни, показах как с пръсти мога да извадя кордата от жлеба на шайбата и да я въртя и да улавям всякакви станции, без да счупя пломбата. Но тъпите англичани емисията на радио "Лондон" я започваха с четири удара на тъпан като началото на "Петата" на Бетовен. Ниските тонове проникват през стените, комшиите германофили ги чуваха и донасяха на копоите.

Трима офицери на гости вкъщи спореха може ли на мястото, където падне артилерийски снаряд или авиобомба, да падне втори снаряд или авиобомба. Майор Стоименов от инженерни войски, който беше с жена си Кръстинка, каза, че не може; най-доброто убежище за пехотинеца е в кратера, изровен от току-що паднала бомба или артилерийски снаряд. Майор Минев, авиоинструктор, който беше с жена си леля Кичка, каза, че не му се вярва да може. Кръстникът ми Спайч, подпоручик Димитър Списаревски, който беше с гаджето си Фроса Каблешкова, каза, че всичко може. Надделя майор Стоименов, който вече беше убедил компанията, че не може София да се изравни със земята и да се засеят картофи, както иска Чърчил, защото нищо няма да поникне върху развалините.

Обзаложиха се на една месечна заплата, нищо че на подпоручик Списаревски му беше по-малка заплатата, отколкото на майорите. Никой от тримата нямаше доказателства, но доказателството дойде само. Върху нашата кооперация в малък интервал паднаха две бомби през януари 1944 г. Има архивни снимки в сайта "Изгубената България".

Спайч не научи, че е спечелил облога. На двайсети декември 1943 година Фроса ми каза по телефона, че Спайч паднал край Панчарево. После казаха, че той треснал водача на ескадрила четиримоторни US "летящи крепости Либерейтър". После негов приятел летец изтребител ми каза, че последните думи на Спайч по бордовата рация били "Удариха ме в краката тяхната мама". Приятелят летец не знаеше, аз още по-малко знам какво точно е станало. Дали Спайч връхлетял Либерейтъра, защото с покосени крака е загубил управлението на машината, дали като видял, че тя и без това вече пада, я е насочил към корпуса на челния "Либерейтър b-17" ?

Но простакът всичко знае. Простаци, знаещи, че Спайча сразил US летци, потрошиха металния му барелеф на гробището на българските летци в София. Не го откраднаха за вторични суровини, потрошиха го.

Путьовци, казваше Спайч, когато се развърташе с някой стол. Той предпочиташе да се бие със стол или нещо друго подръчно, не с юмруци, за да не са натъртени, когато пилотира.

Българските политически путьовци се правят на ударени с тухла по главата за хилядите жертви на англо-американските бомбардировки. Само партия "Атака" почете жертвите. Аз негодувам срещу путьовците, които счупиха паметника на Спайч; направиха пред US посолството паметник на US летците, които бомбардираха София. Негодувам срещу сервилността. Про-US форумци миналата сряда се усъмниха, че англо-американците са пускали гърмящи писалки от небето. Без да са помирисвали Вавилон и Багдад, ми обясниха, че US рейнджърите не били разграбили музея в Багдад, те го били пазели от крадци.

Багдадският крадец от едноименния филм ли пренесе на летящото килимче откраднатите от музея експонати да ги продава в нюйоркския клон на Sotheby's?

Vae victis. Горко на победените. На българите им късали от залъка за репарации, откъснали им земи. Маршал Жуков не на летящо килимче; на два товарни влака изнесе културни ценности от победена Германия.

Жуков приел на бял кон парада на победата в Москва, не Сталин, който се страхувал да не падне от коня. Вярно ли е?

Питайте радиожурналистките бързострелки - те се съревновават в бързоговор, щото Мето не им е преподавал правоговор. Питайте политолозите всезнайковци - обучени са в Харвард или в партийна школа в Горна баня. Ш-ъ-ъ-ъ-т! Тихо! Те сега анализират "Атака".