SPOOL OF PAPER, short story, Hemy VARNALIS

(C) 2000-Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

МАСУР ОТ ХАРТИЯ

разказ
Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ


ТОВА ПЛАТЕЖНО НАРЕЖДАНЕ; навито в плътен масур, прещипнато с металическа щипка; е от нови времена. Нареждане, което никой никога няма да ми изплати. Но, как да е. По-съществено е - да ви го разкажа.

БЯХ ОБНАРОДВАЛ КНИГА за екологията на Белоград, Черно Море, и Световния Океан в добавък. В книгата се преплитаха и продължават да вършат това, древни морски легенди заедно със съвременни научни изследвания. (Дано някой да прочете!) Още я има по книжарниците. Кой ли - ще да я купи! Пука му на народа за екологията на Белоград, Черно Море и Световния Океан в добавък. Тръгнах да разпространявам книгата директно. От читалище на читалище. От библиотека в библиотека. Докато писах книги, така и не успях да взема шофьорска книжка. (Дадоха на всички. На мене - не. Гледали ме по телевизията, как се пеня със стихове, вместо да бича чалга, а освен това не съм мангал биещ се в гърдите - "Штоту съм сигън-мигън ли!?!") От друга страна, закуските които консумирам епизодично се оказаха толкова тънки, че не успях да заделя от тях за да си купя лека кола. (По закон, касовите фишове грижливо събирам. Предстои някаква глупееща лотария!) Човек на години, бухам ли бухам пешачка. Хубаво обливан с улична помия от леките коли на всевъзможни мутри (Рискове на занаята!).

ТОЗИ ТЪЖЕН ЛИ ТЪЖЕН понеделничен ден, в природната околна среда нещо отново се бе смачкало. Това усещаше най-вече моята бедна, задъхана, влачеща се по тротоарите на Белоград, непокорна измъчена душа. (Книгата ми го доказва!) От кафене до читалище. От читалище до училище. И отново. До обед не успях да продам нищо. Независимо, че една очарователна заместник-директорка почти ме кандардиса. Що не взема да й подаря няколко броя с автограф, (Да ги продаде на учениците в интерес на родител-учителското настоятелство!). Хей така - наакеря. Без дори кафенце да почерпи. Овреме се опомних. Грабнах тежката чанта с моите калпави книги. Хукнах през глава, кряскайки диво.
- Пазете децата си, Хора - а - а!
Но, уличният шум бе дотам оглушителен, че не вярвам някой да е чул моя вопъл. Разкошните директорски кабинети се оказаха пълни с ледени сърца. (Видят ли писател, вземат го за контрольор от НАП!) Читалищата занемарени и безжизнени. (Фитнес зали с продажба на стимуланти!) Библиотекарките - до една пишещи, чак публикуващи. (Красавици пропуснати от сутеньори!) Към краят на работния ден, изплезил език от умора, достигнах училище събрало под един покрив надежди за настоящи примирения и бъдещи противоречия. Паднах в един фотьойл, па заспах.

ПО ЕДНО ВРЕМЕ НЯКОЙ МЕ ПОДРИТВА. Отворих едно око - подир това второ. Бе едър като стогодишен дъб бодигард.
- Тук не се спи!
- Къде бе, морски?
- Долу, братò, зад портиерната има каюта.
Побъбрихме. Обсъдихме живота. Напълно законно, по правилник и заповед, ми взема номера на личната карта, хвърли поглед към изкуственото ми чене, че и в чантата успя и надникна. Не помня да е пребърквал джебове, но лулата ми изчезна. Печен човек - няма що. Някога бил голямо нещо - едва ли не контра-адмирал. Сега - почтен бодигард - но от сой и класа.
- Пфу! - отсече. - Книги! Абе, кой чете днес, бе човек! Жив ли си или на жив се правиш!?!
Дремехме и дрънкахме. Дрънкахме, и се правехме на отколешни познати.

ТОГАВА ДИРЕКТОРКАТА СЕ ЯВИ. Покани ме в предверието на своят работен кабинет. (По-навътре не пожелах!) Бе пълно с фикус и мушкато. Докато се ориентира къде да ме настани, небето смрачи. Тресна гръм.
- Какво е това? - запита спретнатата жена, сякаш аз отговарях за местните данъци и такси.
- Бомбаджии, колко щеш, - отвърнах учтиво, докато вадех кочана с фактури. - Има ги, и на небето.
Жената ме изгледа подозрително. Прелисти книгата. Сви рамене. Съвсем наясно била със съвременната екология. Не съм изглеждал еколог, колкото да ми е мъчно. По-скоро съм изглеждал на поет проспал творчески планове, за сметка спестяванията на баща си. Би могла да закупи две книги на цената на една. Да сляза в касата, за да си получа парите.

ТОЧНО В ТОЗИ МОМЕНТ НА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УСПЕШЕН ДИРЕКТЕН БИЗНЕС, вратата се разтвори. Нахлу пребледняла и разтреперана учителка.
- Госпожо директор, - занарежда на пресекулки, - в час по еко … в час по еко … падна гръм …
Директорката ме изгледа, сякаш аз бях пуснал божественият гръм.
- А именно?
- Ами, - запелтечи отново жената, а аз й налях чаша вода, - докато си водя най-примерно часа; съгласно вашите изисквания и тези на Отдела, по последните промени в инструкциите на МОН и по КТ; през отворения прозорец изненадващо - Пра - а - ас! - тресна гръм.
- Какво - о - о!?!
- Тресна гръм, - продължи бедната изплашена жена. - На децата косите им щръкнаха към тавана! … Пра - а - ас! … Нещо светло прехвърча! К - ю - ю - т! Шлю-у-уп! Да - а - ан, в черната дъска. А там виси отворена тази вносна най-нова найлонова карта, - жената размаха в ръце навита географска карта, от която все още вееше дим. - Гдето от екскурзията по линия на Зелен Полумесец през границата прекарахме, че едва не ни задържа граничния контрол, за незаконна търговия с географски пособия и карти . . .
- Я, отвори картата!?!
Учителката въздъхна. Разгъна навитата географска карта. На местото на древния славен Белоград личеше хубаво обгоряла дупка. Надписът се мъдреше тежко опушен:

"ЕКОЛОГИЧНА КАРТА ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА".

Побързах да сляза при касиерката, където учтиво ме уведомиха, че ще ми бъде платено на два транша по банков път. Свих рамене. Все едно, да чакаш писмо от умрял.
The End
1987-2012

(c)2001-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ

разказ
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

МОЯТА КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ се оказа съвсем американска работа. ("MADE IN U.S.A." върху дъно, капак и корпус!) Виж ти, дори в Америка се консумира локум. (Пълно с македонци!) В промишлени количества. (Индустриална нация!) Предназначен, най-вече за армията. (Това са военните - харесват да лапат!) В тази изключително здрава, почти вечна ламаринена кутия трябва да е имало локум, способен да подслади живота горе-долу на рота - рота и половина, по време на Втората Световна Война. Преди атака. (Подир атака - мацки!)

ДАЛЕЧ ПРЕДИ ТАЗИ ЖИВОПИСНА КУТИЯ да попадне у дома, бе станало махленска тайна, как Баба Македонка, (Независимо от немската окупация!), държи несломими връзки зад океана. Двама шегобийци евреи от тарафа, (Мезар-Кезар и Сие!), бяха пробвали номер с презокеански телефон в маза и таван. Но, Баба Македонка, жена лъгана-прелъгана, бита-пребита, видяла-патила, разкри тази плитка измама. Тогава се разбра. На македонци еврейски номера не минават.

БЯХА ВРЕМЕНА на безчислени въздушни тревоги. Щом сирените завиеха, а радиото започваше да излъчва предупредителни позивни, всеки хукваше да се крие в недалечния общински разсадник. Сякаш бомби не биха могли да поразят всеки един запустял общински разсадник. Освен Баба Македонка. Смело оставаща на откритата циментова площадка на стълбището пред своят дом. Провесила през врат старомоден месингов далекоглед. Вперила поглед в небето. Под неистов вой на сирени и крясъци на обезумялата тълпа, старицата броеше прелитащите над Белоград летящи крепости, потраквайки със златни изкуствени челюсти. При отбой, махалата се завръщаше вкупом. Заварвахме Баба Македонка да се кръсти. Неотменно на своя пост. Дали благославяше или проклинаше?

ТОЙ БИЛ ТАМ, върху крилете на свободата, нейният единствен син, твърдеше старата жена, върху крилете на някоя от прелитащите летящи крепости. Бомбомерач-доброволец, изключително близък на човека създал тези същите летящи чудовища; обикновен пройдоха от Севлиево. Заради нейният син, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над София, Кюстендил и Добрич падали, падат и ке падат. И, нека падат. (Тяхна мама и капут!) Момчурляците не пропускаха да подпитат. Дали не очаква да й пуснат отгоре, нещо по-така - че съвсем да й олекне? Баба Македонка свиваше рамене.
- Мине ли Войната, - казваше старата зачумберена жена, - ке се чине - ке се види …

ВОЙНАТА ПО ФРОНТОВЕТЕ наистина взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди разпяха хорове-частушки. Доброволци се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана трофей. Един подир обед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон донесе важно съобщение. Баба Македонка притисна съобщението до сърце. Развя го победоносно по комшии. Както бе по чехли (Застъпани обувки от преди Войната!), хукна към Пощата. О, колко горда и честита, бе тогава тя.

КОЛЕТЪТ, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи!), се оказа тъпкан с удивителни съкровища. Безценни вещи, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак. За децата - дъвка на кило, шоколад, майонеза в туби, и - хай-да-да!За жените - бельо втора употреба. (Запазеничко, ма!) За мъжете - еднократни самобръсначки, саморазпадащи се подир употреба. (Една все още крее, във въпросната кутия от локум!) За болните - пеницилин. За здравите - кафе в консервени кутии. За Баба Македонка хубаво разработени пластмасови изкуствени челюсти втора употреба. (Имаше си нови, но ги смени. Не желаела в уста фашистко злато.) Жените на Белоград пръв път видяха странни женски чорапи, наричани чорапогащник. (Подходящи за всеки задник, но не и за корсет със жартиери!) Децата вкусиха дъвка с мирис на джоджум. (За дълги години под СИВ-възбрана!) Бай Ламбрин, местния касапин, получи вечна писалка по-късно наричана химикалка. (Като я изпишеш - хвърляш. Ако имаш друга.) Всеки от Старата Махала около Баня Вергиев в Белоград, Област Варна, Царство България, получи по нещо за спомен. Получих и аз. Настоящата празна ламаринена кутия от американски рахат-локум. С трайно отпечатан Чичо Сам върху капака. (Остра брадичка, присвити очи - все му тая, на главата цилиндър обсипан с безброй звезди!) Как държавнически безгрижно хапва безкраен розов рахат-локум. Заедно със спомен за отчаяното внезапно сбръчкано лице на Баба Македонка. Потресена от писмото на нейния отдавна побягнал зад океана син.:
"Мила Майко, много съм добре, не ме очаквай …"

ПОМНЯ Я - на нейното си място. По същото си време. Когато вече нямаше никакви други тревоги освен учебни. Как стои вцепенена от мъка. Със същия месингов далекоглед провесен през врат. Сред нощ. И насред ден. Завинаги загледана в небесата. Небеса, по които бе недопустимо да прелети дори ястреб. Една мразовита есенна заран, съседи я намериха скупчена от студ, Сбъркана от мъка. С мъртвешка пяна на уста.

ИЗТИЧАХА ЗА ОБЩИНСКАТА ГАЛЬОТА. Трак - трак - трак - право в Общинската Болница. (Прекалено хуманен институт още тогава!) В Общинската Болница, Баба Македонка не преставала да преповтаря.
- Поне една да бе пуснал …
- Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как' трèбе
- Поне една . . .
Ставало дума; пояснил на махленските баби лекуващия лекар; алтернативен партай-генозе и при немци, и при руснаци; ставало дума за нещо съвсем безобидно. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите елементи на моите старешки спомени. Но, аз имам своя собствена теория.
THE END/1998-2012

(C)2000-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

П И Р О Н

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
(Из сборника "Разкази от кутия с рахат-локум")

ПРОБЛЕМЪТ със старата липа на Вергиеви бе, че от нейният цъфтеж бе заинтересована цялата махала. Някога тези места са били извън Стар Белоград. С навлизане на цивилизацията, тук са били изградени вили. Превърнати по-късно в тежкарски аристократски къщи. (По време на Войната и особено подир нея, в техните пристройки обитаваше махленски плебс!) При регулация на квартала в началото на тридесетте години на двадесети век, общинските власти дали погрешна линия. Една липа на възраст останала извън двора на Дом Вергиеви. За да се превърне в махленска собственост. По времето за което говоря; време за което днес не иска да си припомня почти никой - и напразно; тази липа трябва да бе стотина годишна. Въпреки това, всяка пролет липата цъфтеше. Излъчвайки безумен аромат. Но, бяха настъпили нови времена. Този цъфтеж - не бе ли подозрителен? Този аромат - не бе ли упадъчен? Какви са тези дребнобуржуазни глезотии с липов чай и мед? Поредно "ново" време побърза да се изяви. С тежка дървена табела, (Все още се спотаява в една маза!), прикована с огромен пирон върху видялото и патило тяло на липата.

***"ЗАБРАНЯВА СЕ БРАНЕТО ПО ЦЪФТЕЖО!
УТ КМЕТО"***

Никой не повярва в това абсурдно разпореждане. Щом липата разпусна цвят, а пчели налетяха от отвъд езерото за да пият истински нектар, с празни възглавки в ръце махалата накачоли Липата. Изневиделица изтрополи файтон. Слезе човек, след него втори. Разтвориха стълби. Напълниха кошници. А нас, по реда на закона, прогониха. Като ни потрябва - да си купим - от аптека. Не се изискват купони.

СЛЕДВАЩАТА година липата се разбуди с поредно разпореждане побито с пирон, и щатен пазител с патлак. Обикаляхме наоколо с празни възглавки в ръце. За какво е всичко туй? Никой не успя да се покатери. Никой не откъсна и цветче. А, тази година липата бе изключително руйна и дъхава.

НА ТРЕТАТА ГОДИНА съобщение, не се появи. Не се появиха и пазванти. Липата не роди. Старият Вергиев, в присъствие на три баби с хурки на пояс, и ято дечурлига с патлангачи в ръце, изкачи дървото, па огледа. Слезе бавно, съвсем угрижен. Със сълзящи старешки очи.

- Липата си отива … - рече. - Липата съхне … Да не повярва човек … Амин!

До есента липата окончателно изсъхна. Белнаха се голи клоне. Дойде шумен трофеен джип. От него слезе важен униформен мъж. Огледа дървото. Разпореди се. Шофьорът порови в багажника, извади кофа с вар. Отбеляза върху липата огромен кръст. Дойде бригада с трион. Трионът бе с мотор. Моторът окънтя цялата махала. При най-цивилизовани предпазни мерки, Старата Липа бе изкоренена. Трупът отрязан и, отнесен в дъскорезница. Коренището изоставено на произвола на съдбата.Сякаш килнат на една страна огромен недооглозган кокъл. Един от корените бе недоотрязан. Кръвна нишка от повърхността, към вътрешността на земята. Не преставам да си мисля; а това често иде и през сън; че тази странна органична жица някога - идеше направо от Сърцето на Земята. Телеграф, по който човечеството не престава да получава; но така и не успява да разчете; онези достоверни сигнали, които умоляват да си останем хора.

В КРАЯТ НА ЕСЕНТА дойде камион. Съсякоха останалия корен, а раззеленилите се и посъхнали листенца помачкаха с нозе. Забиха в посъхналото сърце на Липата огромен стоманен клин. Удариха по него с боен чук. Коренът се предаде.

ПОДИР ТОВА? О, подир това подравниха за паркинг. Има го и днес. Превърнат във вонящо квартално сметище. THE END/02.07.2012.

BACKFLYING BIRD, short story, Hemy VARNALIS

(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕД

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?
О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
Не, не знае никой . . .
НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.
ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери. И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти. Ето, как стана всичко туй.
ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА,
по служба. Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми. То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …
- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.
БЕ ПАДНАЛ
хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под.
ПОПАДНАХ
в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.
НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.
РАЗБУДИ МЕ,
нестройна песен на жена. Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз?
ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.
Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.
ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.
И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.
Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.
Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.
СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.
СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.
THE END
(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
E-mail: hemy@abv.bg

(c)2012-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

НЕРДЕ ВЕЖДИ – НЕРДЕ ДЕЛОВ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

КОЙ КАКВОТО ЩЕ ДА КАЖЕ, НО ЦАР ФЕРДИНАНД ПЪРВИ КОБУРГ-ГОТТА, ЩЕ ДА Е НАЗНАЙВАЛ - ЩО ДА Е - ОТ ВОДЕНЕ НА ВОЙНИ. ПОБЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ СА НЕСЪМНЕНИ. ДРУГА Е РАБОТАТА, ЧЕ В ИМЕТО НА НАСТОЯЩИЯ ВРЕМЕНЕН МЕЖДУЕВРОПЕЙСКИ ГЛОБАЛИСТИЧЕН РАХАТЛЪК; ПОДЛОЖИЛ НА РАЗОРЪЖАВАНЕ МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ - ВСЯЧЕСКИ ОКУРАЖАВАЩ ПРЕВЪОРЪЖАВАНЕТО НА НАШИТЕ СЪСЕДИ; СЛЕДВА ДА СИ ЗАТВАРЯМЕ ÒЧИ. ДОКАТО СИ СЕ ПРЕСКУНДВАМЕ НАОБРАТНО. ЩОТО, СПОРЕД МЕСТНИЯТ МИНИСТЪР НА КУЛТУРАТА, ВОДАЧЪТ НА ПРОТУРСКОТО МИНЬОРИСТКО „ДВИЖЕНИЕ ЗА ПРАВА И СВОБОДИ“, Е ВЪЗДИГНАТ В „ПОЛУБОГ“. НО, НАРОДЪТ ЗНАЕ. НАРОДЪТ ПОМНИ. БЕЗ ДА ОСПОРВА. ПЕРФЕКТНАТА АТАКА НА ПРОЧУТИЯТ НЯКОГА; НИЗВЕРГНАТ ПО ВРЕМЕ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗМА – КОЙТО ПЪК НИКАК НЕ БЕ ГЛОБАЛИЗЪМ; ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ВАСИЛ ДЕЛОВ (1861-1938.!). ПРИ ПРЕВЗЕМАНЕ НА ТОЗИ ИЗЦЯЛО ПРАБЪЛГАРСКИ ГРАД. 

ПРЕД ЖУРНАЛИСТИ, УВАЖАЕМИЯТ ЛИДЕР НА ДПС АХМЕД ДОГАН СИ ПОЗВОЛИ ДА ПРЕПОРЪЧА „ОБЩ ПРОЧИТ НА ИСТОРИЯТА НА БАЛКАНИТЕ.“ СИРЕЧ ТАЗИ ИСТОРИЯ ПОДЛЕЖИ НА ПОРЕДЕН ГЛОБАЛИЗИРАН КОРЕКТИВ. НО, НЕ Е ЛИ ПРЕКАЛЕНО КОРИГИРАНА ИСТОРИЯТА НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ!?! ПРИ ТОВА ВИНАГИ В ЧУЖД ИНТЕРЕС? ДО КОГА!?! НЯМА ВОЙНА БЕЗ УЖАСИИ. КОИТО ТЪЙ ЛЕСНО СЕ ЗАБРАВЯТ. ЗА УЖАСИТЕ НА БЕЖАНЦИТЕ ОТ ВРЕМЕТО НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА, ЗА ВИНАТА НА КОБУРГА, ЕЛЕГАНТНО ПОДХВЪРЛЯ В НАЧАЛОТО НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК, ПРЕМИНАВАЩИЯТ ПРЕЗ СТОЛИЦАТА ВОЛНОНАЕМЕН ЖУРНАЛИСТ ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ. (1899-1961.) СТАВА ДУМА ЗА ТРАКИЙСКИ БЕЖАНЦИ, КОИТО „СТАРЕЦЪТ“ БЕЗУЧАСТНО НАБЛЮДАВА ОТ ЛУКСА НА ВАГОНА НА ЦАРСКИЯТ ВЛАК.

АХМЕД ДОГАН Е ДОНЕЙДЕ ПРАВ. ВСЯКО ПОСТАВЯНЕ НАСЛЯПО НА „КАЗУСА ДЕЛОВ“; А ТАКИВА КАЗУСИ СА БЕЗБРОЙ; „ЕРОЗИРА САМАТА ДЪРЖАВНОСТ“. ПОД ЧИЕ ДАВЛЕНИЕ ТОЗИ ИЗМИШЛЬОТСКИ КАЗУС, ТАКА ИЗНЕНАДВАЩО Е ПЛЬОСНАТ ВРЪЗ СПОМЕНИТЕ НА СТРАДАЛЦИ, МОЖЕ ДА СЕ ГАДАЕ. КАТО-КАК НЕ Е ПРЕВЕНТИРАН ОТ СЛУЖБИТЕ? НЕ СЕ ЛИ ЦЕЛИ ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ЦИКЪЛА НА ОРГАНИЧЕСКО АМАЛГАМИРАНЕ НА ОСТАТЪЧНИ ВРАГОВЕ И НАСТОЯЩО КОРЕННО НАСЕЛЕНИЕ? КОЙ БЪРЗА – ЗА КЪДЕ? ТОЗИ СЪШИТ С БЕЛИ КОНЦИ ПРОБЛЕМ – ОТ ВНОС, ВСЕ ПОВЕЧЕ БЕЛЕЕ С ПРИНУДИТЕЛЕН РАЗПАД. ПОЗАКЪСНЯЛОТО СЪС СТОЛЕТИЕ ПОСМЪРТНО УДОСТОЯВАНЕ НА ОСВОБОДИТЕЛЯ НА КЪРДЖАЛИ ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ВАСИЛ ДЕЛОВ СЪС ЗВАНИЕ "ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН", ЕДВА ЛИ СМУТИ НАШЕГО РОДА-БОЛГАРИНА. ПОНАВИКНАЛ НА ЗАДГРАНИЧНО ИНСПИРИРАНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАДЯВКИ. УПРАВЛЯВАН ОТ ПСЕВДОКОНСОЛИДИРАНА БЮРОКРАЦИЯ. ПОНЕСЪЛ БЕЗБРОЙ ПРЕСЕЛЕНИЯ. НЕУМОРНО НАХЪСКВАН ЕТНИЧНО. КАИЛ ЗА ПАРЧЕ ГЛОБАЛИСТИЧЕСКИ ХЛЯБ, ТОЙ – НЕИЗТРЕБИМИЯТ БЪЛГАРИН! – ЛЕСНО БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ПОДВЕДЕН. НО ЕДВА ЛИ И СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА МЛАДЕЖ. В ТОЗИ СМИСЪЛ, СТАРИТЕ ПОБЕДИ ОТ ВРЕМЕТО НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ; КОГАТО СЛАБАТА ФЕРДИНАНДОВА ДИПЛОМАЦИЯ НЕ ПОЖЕЛА ДА ПРЕДОТВРАТИ КОНФЛИКТ НА БАЛКАНИТЕ; НЕ БИХА СТОПЛИЛИ НИКОГА НИКОГО. ОСВЕН НЯКОЙ МИНИСТЪР НА КУЛТУРИТЕ ЗАЛУТАН ДА УДРЯ МЕТАНИ – ТУ НАТАМ – ТУ НАСАМ. НИКОГА БОГУ. 

THE END

05.11.2012

THE VOICE OF THE PASSED FAR AWAY TIME, short story, Hemy VARNALIS

(C) 1988-BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY

ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ 

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния червей, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано – обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби, това момче не подозираше, че наученото от него днес – за мене е отминало вчера. О, това момче успeшно се продаде. (Да му бере грехът онзи, който го препродаде!) Но, тъй върви светът - кеш.
Как да е.
Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия Помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, (The Poltical Police!), потеглих в задгранична командировка. На борда на старомодния пристанищен спасител, моторният влекач “Нептун”. Старомоден кораб, непригоден за пристанищни маневри, и поради това, “влекач-спасител обща употреба”.
Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапаратче “Смяна-8”, и бутилка-две коняк “Плиска”.
Не бях пътувал по море.
Не знаех, че простоватите хорица в него, са в онзи постоянен преход, едва напоследък възприет от политиците, (Тяхната Мама!), за глобална баламосваща стратегия. Докрай толерантно, това морепла-ващо племе, е в непрестанен в преход - не само от пристанище до пристанище, но и – от душевност в душевност. Макар през непосилен бач и алкохоли. Турих за кураж бръснача на Дядо Николай в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача.

КАПИТАНЪТ
недоволно изсумтя, па се втурна в салета и започна да укрепва символичната стенна скулптура – капитан с лула и маймунка на рамо, докато се кръсти пред иконата на Свети Николай Мореспасител.

НАЧАЛСТВОТО
помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки, Моето Си Време На Времената бе така богато, че освен профанаторски бач, не предвиждаше разсъблечени шеги. През цялото това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора, Дарданелите и Адриатика - до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки= Изтъквайки, че без да е квалифициран моряк, е оморячил мнозина. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта, пред параходната пишеща машина. Където записвах - не зная дали ще бъда разбран правилно - партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен. Дали усещаше, че си отива, заедно със Своето Си Време На Времената?
СПОМЕНИТЕ: БЕ ЗНОЙНОТО ЛЯТО НА 1942-РА. НАД БЕЛОГРАД НИСКО ПРЕЛЕТЯ ”МЕСЕРШМИД”. ВСИЧКИ ЗАЛЕГНАХМЕ ПОД МАСИТЕ. РАЗБРАХ, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛА ВОЙНА . . .

- Така започват спомените на генерал Д. Д . . .
- И той - от наш’то село …
Понечих да сложа запетайка.
- Ще сложиш, когато се разпоредя!
Поисках да се възмутя.
- Нямаш думата! Отвори хладилника – разлей водка!
СПОМЕНИТЕ:
СТОИМ СИ НИЕ В МЕХАНА “ТРАКАТА”, ПИЕМ СИ ПИТИЕ ЗАЕДНО С А. П. ФРУДКИН – ТЪРСЕН ОТ ЗАКОНА, ПА КОМЕНТИРАМЕ ПОЛИТИКАТА. ГЛЕДАМ, ПО ПЪТЕКАТА ОТКЪМ “ЕВКСИНОГРАД” ИДЕ ЦАРЯТ. СКОКНАХ, И ВДИГНАХ СВИТ ЮМРУК.
- ДА ЖИВЕЕ СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ –Я - Я!
ВИКАМ И СЕ КИСКАМ, А НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО МЕ ИЗГЛЕДА-ИЗГЛЕДА, ПЛЕСНА ПО БОТУШ С БИЧ, ПЛЮНА И ОТМИНА.”

- Но, това с плюнката, го има в спомените на писателя Г. Б. …
- Те, не са автентични! Отвори хладилника – разлей водка!
Нямаше как, да не се възмутя.
- Повтарям! Отвори хладилника – разлей водка!
Това разбутване на стари мераци, не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, (Стриктно до безумие, бе онова време!), траех. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито, взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, едва преди тридесетина години. Въжето на този влек, бе дълго точно шестотин метра. Въжето бе тежко. И, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини.

НА БОРДА НА “КОПАЛ”
имаше дежурна команда с капитан, и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за командировачна корабна валута. (1.68 USD daily!) За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласът на Кораба.

СТОЯХ НА КЪРМАТА, разговарях по укавето с капитана на кораба, окачен на въже подир нас, а след него на друго въже - още един влекач. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. А когато ругатните, кой знае защо – престанаха, някакъв несдържан вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу, разтърси ме, направи да потръпна.
- Мамка му! “Копал” проговори!
- Какво – о - о?
- “Копал” проговори – нима не разбираш?
Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които стари моряци смайват новаци.

НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ,
над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби. Главна цел на нашето просяшко пътешествие.
Докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от местен пилот, викът се повтори и потрети. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти, споменувайки Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил. Пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, полагаем му се по традиция и обичай.

НА МАТАПАН
морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, да продължа с историята от 22.06.1942., за самолета-изтребител минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът - тогава безработен пройдоха, играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолет, по онова време, трябва да е било доста необичайно явление за нашите причерноморски места. Днес така добре опоскани, от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше.
- Началство, - думам, - някой за нещо някого вика …
- Нека си вика! – сряза ме Шефът. – Ти пиши, пиши, пиши …
- Корабът подир нас - стене и оплаква …
- Глу – пус – ти! Моряците вече ти напълниха главата с глупусти!
Но установих, как потрепера. Подобни грубияни вътрешно, са страшно деликатни. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.

ПАТА-КЮТА, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?

ПРЕХВЪРЛИХ СЕ на старият “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега, пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с десетина почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, едва ли не унищожителен, съвсем човешки вик.
- Ау – у – у …
Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми, някой плачеше, и се вайкаше. Мислех, че този непонятен плач дочувам само аз, но корабният вацман кимна.
- Това е Той!
- Кой!?!
- Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета.
- Хайде де!
- Нима не знаеш? Духът на кораба се ражда и витае, още със спускане му на вода. И, за да предупреждава и да жали – обърка ли се нещо. Преди нарязване – вие като смок. Казват, всичко зависи от Кръстницата.
- От какво?
-От Кръст – ни – ца – та! Доколко е достойна!
- А!
- Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!
Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил местния пилот. Димеше безобразна пура. Ругаеше по укавето портконтрола, да престанат да го крънкат за уиски. Веднага разбра, че не съм морски. Все пак, изкарах маневрата до край. Под подозрителния поглед на престарелият пилот. С ругатни и насмешки, старият безпомощен и безмоторен “Копал”, бе изтласкан там. На лобното место за стари кораби. В дъното на залива на белоснежния чаровен Сплит. С такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. През всичкото това време, Викът На Кораба, не преставаше да ехти и да жали. При набиването на “Копал” върху дървения слип, викът нарастна, извиси се и замря. Примирен, както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, със Върховната Повеля На Съдбата.

ДОКАТО ПИЛОТЪТ НАДЪНВАШЕ "КОПАЛ" върху почернялия от отпадни масла дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на друг, захвърлен за наряЗване, леш. От това, спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Прекосхме през него, за да слезем на брега. Бе прахолясалият пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития дегенерат “Копал”.

НА БРЕГА СЕ ОГЛЕДАХ. Дузина кораби бяха вирнали носове, в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това. Почувствах се малък, нищожен, жалък предизвикател на съдба, която никога няма да ме пресрещне. Пред цялото това майсторство на гения човешки. Обслужвало хората десетилетия. Насилствено натикано на слом. Щото, истинската съдба на корабите е, да приключват гордо своят жизнен път. Не на някакво си мизерно режище, а на дъното на океана. В ушите ми нахлу, разлюля се, прозвуча и се разля, онзи неукротимо мощен хор на умирающи кораби, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море.
А наоколо свистяха оксижени.
А наоколо пухтеше маневрен локомотив. Отнасящ пакетираното в бали корабно желязо, в недалечна мартенова пещ.
В ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите, залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на затворници превозвани някога през Атлантика до Кайена, заедно с капризите на богаташи; но и викът на очакващите своята съдба безброй порутени ръждиви съдове, обсипали бреговете на света. Поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Печалби. Хор, от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълна и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати - рядко препредаващи друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти.

РАЗБЪРЗАХМЕ СЕ през портала на Режището, и навън. Днес съм убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”, хорът на всички онези поживяли весело, преборили се здрава, попаднали под хирургическия нож на Новото Време. Такъв му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. Да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали бе навиквал? Дали ги ползваше за нещо? Не зная, все още, човешки стон да е някак си оползотворен. Независимо, от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.

ВСИЧКО ТОВА
отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава, с какво му попадне. Рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше мой отдавнашен познат. Последният капитан на последния рейс, на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.
- Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!
- Що си надробил?
- Вземи фенер!
Повървяхме в мълчина.
- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежур-ствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я, като младоженци. Докато се случи Онова …
- Кое “Онова” …
- Нима не помниш “Копал” ?
- Викът на Кораба, ли?
- Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома.
- Вместо жена си ли, ме викаш?
- За кураж!
С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.

НЕ БЕ ДАЛЕЧ.
Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. Качихме лодката, за да се изтеглим по въже до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.
- Видя ли?
- Какво да видя?
- Някой броди из машинното …
- Ясно, не си сам.
Но, Викът отново се яви, изпълни околното пространство със странна звукова материя с едва доловима честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довър-ши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.
- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включ-ва, и изключва …
- И, само това?
- Не само това …
Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, где' се дума. Уж печени мъже, а до зарана не мигнахме с фенери и топори до главите.
- Ау – у - у …
- Ау – у - у …
- Ау – у – у …
През цялата безкрайна сякаш нощ генераторът, сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки стъпки бродеха по палубата. После спираха. Под илюминатора на каюта номер 17. Пред самата врата.
Скоквахме. Пипвахме противопожарните топори. Но знаехме, че е безполезно и безславно.
- Трас …
- Трас …
- Трас …
Като изпушихме и последната цигара клюмнахме, па заспахме.

РАЗБУДИХМЕ СЕ към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо. Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Там бушони нямаше. Дълго се гледахме втренчено в очи. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, всъщност Вик На Пореден Умирающ. Побързахме към палубата. И открихме, как палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.
- Това бе Корабът! – Пророни моят приятел.- Корабът плаче. Усеща, че е време да отиде на слом . . .
Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.
Те идваха за своето.

THE END/04.11.2012.

(C)1992-2012-Bogomil Kostov Avramov-Hemy\

РИБЕН БУКВАР

СЯКАШ ОТ ОТВЪДНОТО ПРОСКЪРЦАЛИ,
ВСРЕД УТРОТО -
ПОЧТИ УХАЕЩО НА МЕД И ЧИСТО МАСЛО,
ЗАМИРАТ ТРОМАВИ КАРУЦИ,
ПО ОНЗИ СТРАНЕН ПРАШЕН ЧЕРЕН ПЪТ,
ПОЗНАТ ЕДИНСТВЕНО
НА ТЕЗ' ПОСЛЕДНИ ПОБЕЛЕЛИ ВОЛОВАРИ.

ОБЛЕГНАТИ УГРИЖЕНО НА РИТЛИТЕ -
ДЕКОР ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА НЕЗАБАВЕН ИЗНОС,
ТЕ НАБЛЮДАВАТ СЛЪНЦЕТО -
СЯКАШ ПРЪВ ПЪТ ГО ЗАБЕЛЯЗВАТ,
КАК НАРАСТВА - ПА СЕ ВДИГА,
ГОТОВО ВСИНЦА ДА НАТЪРКОЛИ,
ДОКАТО УЗАПТИ ДЕНЯТ,
А ПОСЛЕ ОТНОВО ДА ПОТЪНЕ В НЕПРОГЛЕДНОСТ . . .

АХ,
ТЕЗИ НАЙ-ПОСЛЕДНИ ВОЛОВАРИ;
КАК ВКУСНО ВДИШВАТ ИДЕЩАТА МАРАНЯ,
НАСИТЕНА СЪС ИЗПАРЕНИЯ НА НЕФТ,
ПОТРИВАЙКИ ПОПУКАНИТЕ РАЗРАНЕНИ ДЛАНИ,
В ОЧАКВАНЕ НА ТЕЖКИ АЛАМАНИ,
КАКВИТО ВЕЧЕ НИЙДЕ НЯМА -
ЕТО! -
ЩЕ ИЗМИНЕ ВЕК . . .

О,
СЛЪНЦЕТО Е ДИВНО ПРЪКНАЛА МОМА,
ИЗПРУЖЕНО ПО НАВИК НАД СВЕТА,
ТА НЕКА ВСЕКИ ДА МИРЯСА.


ПОСЛЕДНИ ПРЕСТАРЕЛИ ВОЛОВАРИ,
ПОСЛЕДНИ ЧЕРНИ БИВОЛИ С РОГА,
ПОСЛЕДНИ ДЪРВЕНИ КАРУЦИ СЪС КАНАТИ;
В ОЧАКВАНЕ НА БИСЕРНИЯ МОРСКИ ПЛОД,
ИЗБЪЛВАН МЕХАНИЧНО,
ОТ КОРАБНИ ТЪРБУСИ ПОД РЪЖДА;
ОКАЯНО ПРЕЛИСТВАЩИ ОКЪСАН ПРАВИЛНИК,
ИЗИСКВАЩ НАЙ-МОДЕРЕН РИБОЛОВ,
ПО БРЕГОВЕ -
КЪДЕТО ПРОСТОТИЯТА -
ЗАВИНАГИ Е ГОСПОД.
The End/12.10.2012/PM

DOG WITH HAT, Bogomil K. AVRAMOV-HEMY

© 2012 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
КУЧЕ СЪС ШАПКА
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ


ИМАМ САКЪ ПРИЯТЕЛ, който не престава да си се гордее, че е варненец-кореняк. Не зная доколко точно. По-вярно е това, че покойният негов баща е от наше село. Що значи „кореняк“ в разединена държава без държавност? Държава, която кой где завърне по братски гази - и прегазва? И, в която работата така докрай се изработи, а после се вдън разруши; че сега до един си се чудим, (докато от небо си ни засипват - без да ни питат!), що да сторим? (Виж снимките от предния постинг!) Нещо нефелно има в цялата тази работа.

ТОЗИ МОЙ ИСКРЕН ПРИЯТЕЛ, е съвършен чешит. Когато трябваше да защити докторат – отказа. Не обичал да преписва. Какъв наивник. Ами съвременната наука, чрез този хитър интернет, не е ли една всеобща система за преписване? Чешит – чешит, ама с чешитлък, най-много да се пенсионираш на ниво - „край кофите за смет.“ Все още не е стигнал до там. Чудя се, как я кара. Освен това - учудващо, всеки ден взема душ. Похвалиох го, па го попитах - защо джанъм? Заради кучетата – отговори. Все едни и същи кучета вървят след мене. Кога на два крака, кога на четири. Не мога да разбера този човек. Оставил нещата на живота да препускат покрай него, за уличните кучета се загрижил.
ЗА РАЗЛИКА ОТ ТОЗИ СЪКЪ-МОЙ-ЧОВЕК, аз я карам с мека шапка. Широкопола черна мека шапка втора употреба. Истинската моя си мека шапка; по която никога няма да престана да тъжня; бе цилиндрическа по вид, сива в цвят. От тоталитарна столична шапкарница на бившата улица „Жданов“. Купена и префасонирана в началото на шестдесетте. Когато Великотърновския Унверситет все още бе прощъпулник, асистентите му - селски даскали от столицата, а аз сътрудник за жълти стотинки на Радио Варна. Позволяващо си да излъчва разкази на варненски списователи. (Ако воистина са от село!) Чудя се, защо сега не го върши. Или радиото е затънало в секретност, или директорът му е станал съвсем писател. Та, връщаме си се една късна пролетно-есенна привечер, с тогавашният редактор „Култура“ (Талантив писател и слаб аптекар!), за към дòма. Докато сме правили запис, не бе престанал да ме поднася заради хубавата ми сива мека шапка. Как би могъл да я почисти, (Ще лъсне като нова!), с тайна химическа смес. (Известна само нему!) Тази тайна смес ми бе ясна - почерпушка в Клубът на културните дейци. Минавайки покрай зейнала кофа със смет, верен на партийно-просветната политика провеждана с аптекарска точност, приятелят-редактор, изненадващо разпореди: „Абе, другарю Пазвантев, що не вземеш да хвърлиш тая мека шапка, че отговорни другари ми отправят критични бележки! Казват, ако да е пролетарски писател – казват още попържат! - що ходи с тази префърцунена мека шапка? Нека идва с каскет!“ Прецизният държавен културален аптекар едва ли имаше пред вид кофата за смет. За обща изненада, горката моя тоталитарна мека шапка незабавно, бе захвърлена там. Останах само по ватенка, но така и не се превърнах в докрай заклет пролетарски писател. Вече им бе минала модата. Подир час отидох да си потърся хубавата филцова шапка. (Винаги има първопроходци - не ли?) Шапката я нямаше. След месец редакторът се пенсионира. За да се пропие безвъзвратно. Чудя се, защо някой потенциални таланти харесват да гасят мъка в алкохол. Не е от нямане – във всеки случай.
ОТДАВНА НЯМАМ РЕДАКТОР, на когото да разчитам. Сегашните държат да ги откърмяш, а моите детеродни органи са неподходящи. Ала мека шапка отново си имам. (Китайско производство!) Многократно химически почиствана в ателиетата на Новият и Старият Свят; преди да попадне на варненска земя, в един от безбройните магазини за дрехи втора употреба. Овоняли на мъртвило целият, някога така изумруден, целебен приморски ВАРНА-ГРАД. Купена за един лев. Пет пъти почиствана за пет. Привлякла върволици улични кучета след мен. Кога на два крака, кога на четири. От кучетата на два крака - не ме е страх. Повечето са - или мои ученици, или хора с разбирания. От кучетата на четири крака - съвсем ме е страх. Станали са толкова нагли и свирепи, че денонощно дремят не другаде - ами пред билдинга на Общината.
ПРЪВ АКТИВЕН ОТЗИВ за моята „нова“ мека черна шапка даде портиера на кварталното читалище. Не зная, доколко този човек охранява читалищните книги. Но това, че безукорно си гледа работата, е безспорно. (Пести от джи-ес-ем, достъп до радиостанция не му се полага, от интернет не разбира, с оръжие едва ли разполага - ръцете му са във вечна треперушка.!) Щом ме видя с пряснопочистена мека шапка, незабавно се разтича насам-натам. И започнаха, едни тлъсти проверки за махленска благонадежност: лична карта, читателска карта, платен членски внос, издължени книги, вещите на гардероб, метален локатор между ташките на влизане – Боже Мой! - а на излизане съвсем отзад. Подпитване на кой зъболекар съм поръчал изкуствените си челюсти, не харесвам ли куче-каракачанка. (Единствено подозрителни лица разлистват книги във векът на интернет – ба!?!) И всеки път правейки се, че помага на гардеробиерката да окачи моята перфектна шапка върху ръждив гвоздей-закачалка; отново и отново верифицира шапковата моя собственост. (Касовият бон от последното почистване - също!) Като как – от къде – па зàщо!?! Зер, в двадесет и първи век живеем. Светът върви на глобално затопляне до пълно прегаряне, а аз - с мека шапка сред лято. А де! Щом не е проблем подмяна на пол и направление, що да е невъзможна подменяна на четящи личности? Сравнително млад пенсионер. Не помни комунистическото иго. Когато на работа ходихме и се връщахме с ватенки, а вечер излизахме по гезмето със шлиферите и меките шапки на бащите. Изтърсаци, които никой не си позволяваше дори да запита – от где, па как и защо.
ВТОРИ АКТИВЕН ОТЗИВ се сполучи, посредством анонимен мой бивш ученик. Така и не разпознах кой точно. Връщах се сред нощ, от нагласена изложба. Предназначена да продаде, (Без столично добро!), поне една творба на световно неизвестен художник. Покрай мене профуча, па запря и се върна, огромен кърмъзъ „Хамър“. Стъклото на водача се плавно спусна. Жени шепнеха всред вътрешноавтомобилен мрак. Силуетът на волана екна с прокобен глас: „Пазвантев, Пазвантев, да ти пикая на важната мека шапка! Все ни учеше на степени на свобода – а!?! А, ходи сега пеш!“ Всред неистов женски кикот колата отмина. Все още се чудя - кой бе това? През ръцете ми са минали хиляди учащи. Всяка учебна година, часовете по техническа механика именно с това започвах. Със степените на свобода в тримерното пространство. Дали следва дълго да се чудя? Не съм виждал собственоръчно отгледаният си син от десетина години. Навярно е обладал - как надо! - безброй степени на свобода. Да е жив и здрав. Може пък поне на опелото ми да си ме посети - а!?! Светът днес е, горе-доле - колкото една човешка длан.
ТРЕТИ АКТИВЕН ОТЗИВ мина онзи ден, по повод лицемерната визита на лицемерен посланник в прелицемерната Община ВАРНА-ГРАД. С общинска управа, где почти двадесет години земно време се прави, че работи в интерес на гражданство и общество. (Без да обяви, какви годишни бонуси раздава - за да получава!) Тук охрана айретен винаги е на ниво. Освен полагаемите униформени. Освен щатни видими-невидими видеокамери, охраната подпомагат безброй гладуващи свадливи пенсионери. (Нека!) По едно време, гледам един мой бивш ученик. Силен-вилен, идва да се прави на акран. Вие; казва това мило момче заченато в тоталитаризъм и отхранено в анархокапитализъм; поне си снемете шапката – тук е Община. Да, ама не е църква, отвръщам. Освен това нямате гардероб – в кенефа ли да я оставя? Сви рамене - за кенефа на етажа бил необходим пропуск. Да се обадя в "Протокол" - да попълня анкета, ще обсъдят - докато чакам. На възраст съм - за къде бързам. Време е да се даде път на младите. Реших, че именно за това е назначен. Да се прави че върши работа, докато творчески свива рамене. Съжалих го. Някога в местния ПУЦ по ходатайство, (Много върви - и преди и сега!), вместо четворка му писах шестица. Дано влезе в морското училище, че татко му не е кой да е - ба!?! Влезе - и го изкара. Помота се из флота. Докато го съжалят за средно едра пенсия. Тъй я кара и сега. Под съжаление. Дано пресрещне стара шапка. Че да напише тематичен рапорт. Дано съжалително се отличи. Въпреки, че повече няма накъде да расте. Посланник ли ще става? Четворкаджията му с четворкаджия! Що се прави на шестак?
РАЗБИРА СЕ, НЯКОЙ ОВРЕМЕ ПОДШУШНА У ДОМА. Не вярвам да е било операционно. В този някога изумруден град, где се няма за грях да затриеш вековни международни гробища, (След нас потоп!), винаги се намира кой да те изпее точно на онази на която не требе. Моята мила научно обезмирисена вносна втора ръка черна мека широкопола шапка неочаквано изчезна. Бе на закачалката у дома, а се изпари яко дим. Това ме силно натъжи. Обиколих кварталните кофи за смет – никаква я няма. Огледах запушените отточни канали на махалата. И там я няма. Хвърлих поглед през булеварда. Що да видя !?! Боже Мой! Бедната моя световна черна мека шапка, в муцуната на някакво мръсно неваксинирано площадно псе. Намерила си мястото, си казвам. Шапка на куче - в мордата на псе. Ще си я взема обратно, па що ще да става. Кучето ще ме разбере. Няма как да не ме разбере. Да не е човек? Кучетата дори бясни, от всяко положение са по-разбрани от хората. А наоколо хвърчат рокерите на тълпи. (Общинският съвет свива рамене. Нека рокерите се мъжкарят, докато без ред газят!) Не бих рискувал да пресека дори на зелено. (Милата моя родна майчица точно така погина – на зелено. Виновният не бе съден. Била жена на преклонна възраст. Що да хаби енергийните ресурси на тоз' лъжовен - а пък сладък! - свят?) Подсвирнах на кучето със шапка. То се ослуша. Подсвирнах втори път. Кучето разбра. Профуча между мотоциклети и коли, па довтаса.

ПОСЕГНАХ ЗА СВОЯТА БЕДНА ШАПКА. В крайна сметка, медии и преса не престават да ни уверяват, че личната собственост е неприкосновена. (С обществената - съвсем не е така!) Кучето се нахвърли. И, аз върху него - гледам да не възне. Докопах шапката, па я задърпах. Кучено не дава - аз си я искам - моя си е. Аз дърпам - то джавка - кой дава тъй плячка!?!. Че и напада да ме ръфа. (Ето защо отказах докторат. Да не ме ръфат махленските кучета.) Изтръгнах съдбовно нахапаната си мека черна официална шапка; втора употреба - енто химическо чистене; на хукнах между хора, коли, рейсове и мотори. А, кучето подскочи, лизна ме в лице, и изтръгна обратно шапката от мен. Отново хукнах. Кучето със шапката во уста – още по. Аз спирам – кучето със шапката во уста - също. Посягам за шапката – още повече се разярява. Усетих се безпомощен, тъп, стар и старомоден. Втора ръка човек, загубил втора ръка черна мека шапка, отнета от втора ръка безстопанствено псе. Огледах се за някой мой бивш ученик- природозащитник. Може пък, някой натрабантен да спре, да се спусне, па да помогне. Става дума не за друго, ами за кучешка справедливост. (Толкова хора съм обучил на степени на свобода!?!) Такъв не се видя наокол'. Нима не разбирате? Моите ученици от втора ръка черни меки шапки не се интересуват. Дай им на тях мацки в кърмъзъ-хамър, бляк-боат-бизнес, и бракувани кучета подир пенсионирани професори да нахъскват. Не преставам да се питам. Докато моите ученици се правят че узаптяват улични кучета, (Срещу заплащане!), дали пък не ги обучават на нещо по-така допълнително? На какво, бе джанъм!?!
THE END
08.04.2012/09:16

THE BACKFLYING BIRD, short story, Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПТИЦА ЛЕТЯЩА С ОПАШКАТА НАПРЕД
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ в столицата по служба, а това се случва всяка Коледа, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която редките трамваи с пъшкане и подзвъняване се разминават. Там ня-къде, към средата на криволичещия теснолинеен железен път, стои смешен старомоден кантон. Сгушен всред запътилите се да погълнат последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Самотен, необитаем, Престарял пътник запрял на времето в средата. Но, какво е романтика освен предчувствие за преход?

НЯКОГА, трамваят с мъка се добираше до тук. Единична пъргава мотриса, боядисана в червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Пътници от палубата на презокеански лайнер, кой знае как акостирал всред смълчана едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината, гърмеше и изникваше внезапно, из зад широкия релсов завой. Раздрал с ранни светлини тъмнозелената посред-градска горска завеса. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, пред крайградските механи и вили. Където, отново лумваше животът на света.

ТОВА БЕ лично мое пътешествие. Таен молебен пред полузабравени спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под удари на камъни и сопи. Когато кантонерът изскокваше подпийнал. Размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на младата гора. Докато кикотът на неговите дъщери, върховна музика за душите на махленските гамèни, звънко долиташе от светналата като храм къща. И желанието да надникна в изоставения дом, се превръщаше в желание непреодолимо. Но дървените капаци на прозорците, стояха здраво приковани. На вратата висеше огромен катинар. Самотата витаеше, възседнала бързоногата метла на вятъра. Само привечер, зад дървените капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина сподиряна от акорди от раздрънкано пиано. Това правеше да продължа сляпо да вярвам, че все някога ще успея да надникна в това зарязано убежище на момчешки лудории. А трамваят бясно трополеше, през столичната негостоприемна нощ. Без някой да го е грижа, че на последната седалка в последния вагон, трепти премалял от глад, спомени и тъга човек на възраст, здраво стиснал картонено куфарче в ръце. И така се случи веднъж, че се наложи да прекарам безкрайна безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечтите. Ето, как стана всичко това.

ОТНОВО бях попаднал в столицата по служба. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани зад граница. Заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне, плоска бутилка вишнева ракия в джеб и старомодна лекарска кожена чанта тъпкана с какво ли не. Изпреварван от секретарката, с куп видеокасети в ръце. Дотичвах в последната минута. Задължително привлеченото лице-лаик за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от фатални за този край на света проблеми. То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията, се оказа на място. В студентската менза, столова за провинциални нехранимайковци от калибър, от дума на дума получих тежък бронзов ключ за катинара заключил стария необитаем кантон. Там, край трамвайната линия прекосяваща малката борова горичка, в сърцето на многоликия шумен, понякога весел, винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, - поясни полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. - Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз кой знае защо докоснах своята прошарена брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао !
- Абе, чао ! - промънках ошашавен от неочаквано падналия се късмет.
Вдигнах удивен глава от вкусното меню. Прибрах две земелки в джеб. И, поех през улици и през площади, размахвайки картонено куфарче в ръце.

БЕ ПАДНАЛ предновогодишен сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме скреж. Закъснял петел пропя и замлъкна. Куче лавна, па се шмугна през нозете ми. Трамвай просъска и отмина. По неговите прозорци тъмнееха лица на пътници. Трябваше да карам пеш. На станцията към която се бях запътил, отдавна не спират никакви превозни средства. Стрелката навярно е ръждясала завинаги, макар домът да съществува.

НЕУСЕТНО достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните тъмни очи. Старовремския катинар проплака. Вратата проскърца. Стъпките ми прокънтяха по каменен под. Попаднах в предверие изпълнено с миризми на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на нечие същестувание, някъде съвсем наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна. И, отново замря.

ВНИМАТЕЛНО опитах заключените, сякаш залостени врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Разнебитено пиано. Докоснах белите клавиши. Пианото се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна и замря. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд.

МИНУТИ преди полунощ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. Приобщи ме с безумна страст. Направи да се задъхам и простена. Стаята се озари. Изпълни се с бледорозова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя. Креснах, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми този скъпоценен ключ, да попадне на стаж зад граница. През всичкото това време на мисъл и немисъл, тялото ми пиеше неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че всъщност аз самият нямам дом. Защото онова, което всички обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая замрях за миг и, заспах.

РАЗБУДИ МЕ нестройна песен. Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. През прозорците навлизаше ранната сприя на първия зимен ден на новата година. Можеби най-красивия истински ден в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и самота, живот на провинциалист. Призован да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни загадъчни места.
Може би проблемът с Потопа, или нещо по–така. Може би опасността да пламне и да изгори Морето, или нещо още по-така.
Може би дали ще пропадне Небето. Или нещо съвсем по-така. Съгласно доста грамотно написан сценарий, (Никакви правописни и печатни грешки!), гостът-лаик (Нима бях аз!), не трябваше да подозира абсолютно нищо. Изискваше се, по време на така наречената “сесия”, да притвори очи, да се отпусна в своя стол, па да се заслушам във всевъзможни брътвежи по проблема. За да има възможност да изригна - болезнено но точно, своят евтин решающ вердикт на крайбрежен глупак и наивник. За целта, бях учтиво (До немай-къде!) подбран призори, от кафене-тераса "Куцото Куче", като единствен научно-обоснован дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. При това, без дори да съм пийнал както се полага. Но, какво да се прави. Кафеджийската наука си е такава - евтинджийска

ЖЕНАТА танцуваше полугола. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст туника летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата нощна жена пееше своя песен, танцуваше свой собствен танц, но това бе моя песен, а това бе мой личен танц. Песен и танц, каквито никой никъде никога, за никого друг не би могъл да повтори. Защото подобни песни и такива танци се раждат и умират, заедно с хората.

ЖЕНАТА танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислени тонове на новородена песен с такава нежна и изискана радост, каквато не би могла да бъде вместена в никакъв ритмичен такт. Жената подтичваше с малки боси нозе по лъснатия до бяло дървен под, а подът проплакваше и пригласяше с глас.
ЖЕНАТА отдавна не бе млада. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога дивно щръкнала, някога уханно млада. Някога свежорозова, някога опасно остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща при всяка сладка болка. Опитна, от какъв ли не живот. Безпомощно потрепваща за сбогом. Узаптена морска вълна, около стареещо тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово. Обсипано с безброй лунички. Предчувстващо и подлудяващо мъжа. Проблясващо с искрящи всред нощта, обилно напомадени, огромни като циферблата на градския часовник в Белоград, греховно вкусни матови зърна. Бяло месесто тяло наподобаващо птица морна от живот, устремена с опашката напред, в посока твърдата земя. Където да се тръшне, за да умре.
И, сякаш отново бе пролет.
И, сякаш отново бе лято.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета. Безсмислени творения на природата, които все пак успяват и разнасят семе.

ЖЕНАТА сякаш плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание да скокна и подема нейния невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна и нестройна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето край село. Жената ме усети буден. Захвърли с ярост шарфът върху ми. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака. Бясно разтвори вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад насрещната врата, едно резе гневно хлопна.Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ се отпусна изведнъж. Значи, всичко не бе сън. Дори не смъртта. Нито дори любовта. Навярно нещо съвсем различно, породено от особения ритъм на нашите луди дни на непрестанни грижи и неволи. Както никога съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. Без никакъв реален изход. И въпреки това, ден все по-тежък, все по-жесток. Всеобща безплодна безизходност, полегнала безумно над света. Достъпна за всички. Непонятна за пристанищния лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, срещу шепа командировъчни стотинки. Задължен да даде компетентен вердикт за поредната балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен от съдбата по улиците на столичната предновогодишната нощ. А детето в съседната стая плачеше, та се късаше. Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата дъбова врата. Разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири! Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия гонени от поредния електрически влак.

СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените? Понякога ми се струва, че са сътворени единствено, за да създават неприятности. Друг път виждам, че са докрай необясними. Какво да се прави. Изцяло са задължителни. Бавно прибрах своят багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. (Лудо обичам хавански пури, а от години съм на "Арда"!) Облякох се на две, стегнах се на три. Излязох на пръсти. Пред кантона се прекръстих. Надянох катинарът върху двете бронзови халки. Катинарът сякаш се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после всичко е загубил.

НЕ, не оставих ключа на уреченото място. Положих го върху трамвайните релси, та идещият трамвай да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон запокитен в сърцето на големия град, (Все едно на края на света!), бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот на интелектуален парий. От как си се помня, раздавам щури идеи за мозъчни щурмове насрещу чаша блудкаво кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче". Там, над брега на морето в Белоград. Всеки Божи Ден. До полунощ. И подир полунощ. В зависимост от броят на слушателите. В последно време все по-малко и по-малко. Зная. На Белоград му е писнало от безуспешни мозъчни щурмове. Дали не и на света?

ТРЪГНАХ надолу към града, крачейки от траверса на траверса. Подсвирквайки весело с уста. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. По чиито пусти страници с ален маркер бе отбелязано кога и как да се намеся, и извинете, какво съвсем точно следва най-глупашки да възкликна, (Уж мое усещане!), че работите на държавата дано потръгнат. Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Потърка го по брадата за късмет. Разсмя се гръмко. Впери поглед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Пъргаво се качи обратно. Трамваят шумно потегли надолу към големия, блеснал със златни кубета град. Видях лицето на ватмана всред звън, да профучава покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че почти да му завидя. Продължих от траверса на траверса през зимната гора, към зимния град в зимната низина, където все пак трябваше да свърша онази мръсна зимна държавна работа. По средата на пътя трамваят ме пресрещна, хванал обратно баира нагоре. Воден от същия ватман. Помаха ми приятелски с ръка. Не отвърнах. В куфарчето ми не преставаше да похлопва Истинския Ключ За Истинския Дом, на забравената от всинца, отдавна изтрита от общинските регистри като излишна, Най-Истинската От Истинските Трамвайни Спирки На Света.
THE END-1988/2012

BRIDGES OF THE LOVE, poem, Hemy VARNALIS i CORMORAN

(C) 2000 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
И ЕТО ТУК, -ВЪРХУ ПОРУТЕНИЯ ОТ СТИХИИ ДРЕВЕН МОРСКИ БРЯГ,
ГДЕ ПОМНИ МИНАЛО,
ДОКАТО НЕНАВИЖДА НАСТОЯЩЕ,
ЗАВИНАГИ ПОГУБЕНИ -
И ПРЕНЕБРЕГНАТИ УМИШЛЕНО НЕВЕЖО,
ЛИЧАТ ПОСЛЕДНИТЕ ОСТАНКИ ДРЕВНИ,
НА
ВСЯКАКВИТЕ БЕЗНАДЕЖДНИ МОСТОВЕ КЪМ ЛЮБОВТА.

И ЕТО ТУК, -
ГЕОМЕТРИЧЕСКИ НАЙ-СЪВЪРШЕННО ТОЧНО,
ВЪЛНИ РАЗБИВА ТУЙ ЗАТВОРЕНО ЗАВИНАГИ МОРЕ,
ПРЕИМЕНУВАНО ОТ НЯКАКЪВ ТИРАНИН В "ЧЕРНО";
НЕ ЗАРАДИ СВОЯТ КАЛПАВ ЦВЯТ,
НЕ ЗАРАДИ ВЕЧНАТА РЪЖДА КОЯТО МОЖЕ,
АМИ ПОРАДИ
ХИЛЯДОЛЕТИЯ БЕЗПРОСВЕТНОСТ И ЛЪЖА,
ЧЕ БИ МОГЛО И ИНАЧЕ -
ДА БЪДЕ.

КАКВО Е НЯКАКЪВ ТИРАНИН,
НЕПРЕВЪЗМОГНАЛ СВЕТЛИНАТА -
ЗАСЕНЧИЛ СЛЪНЦЕТО МЪДРЕЦУ,
ВСРЕД ТАЗИ ТЪЙ ОБИДНА ТЪПА ПРАЗНОТА,
ИЗПЪЛНЕНА С МАТЕРИЯ БЕЗ СВЕТЪЛ ДУХ,
МУШИЦА ОТ РЪЖДА ВСРЕД МАЙКАТА-ВСЕЛЕНА,
УСТАНОВИЛ ОВРЕМЕ,
ЧЕ И УПРАВНИК ДА СИ -
УПРАВИЯ НИКОГА НЕ БИ МОГЛО
ПО ТЕЗИ БРЕГОВЕ ДА ИМА.

РАЗБИТИ МОСТОВЕ КЪМ НЕИЗВЕСТНОСТТА,
НАРИЧАНА НАИВНИЧКО "ЛЮБОВ";
ОКАЯНИ, ФАЛШИВИ, НЕУСТОЙЧИВИ,
САМОРАЗПАДАЩИ СЕ ВСРЕД КОСМИЧЕСКА РЪЖДА, СЪОРЪЖЕНИЯ НА НЕДОСТИЖИМАТА
И НЕНАСИТНА ДАН,
БЛАГОДЕТЕЛИ ДО КОСТИТЕ НАФАЛШИВЕНИ,
ПОРАДИ ПАРА ПРЕТЪПКАНА -
ОТ ДЖЕБ ВЪВ ДЖЕБ.

ЕДНИ
НАПЪЛНО РАЗРУШЕНИ СТЪЛБОВЕ НА МЪДРОСТТА,
ОТ ИЗВОРА НА ДНИТЕ НИ
ПРЕНЕСЕНИ ДО ГУМНОТО НА РАМО,
ОТ НЕИЗВЕСТНИ ПРИСМЕХУЛНИЦИ
СЪС МОЩ НА БОГОВЕ,
ПОДИР ТУЙ ЗАПОКИТЕНИ ЗАВИНАГИ -
ВСРЕД! -
НАЙ-МЪРТВОТО ОТ МЪРТВИТЕ МОРЕТА
В СВЕТА НА СВЕТОВЕТЕ . . .

О,
БЕЗНАДЕЖДНИ МОСТОВЕ НА ЛЮБОВТА,
НО НЕ И НА ВЯРАТА,
ЧЕ ХУБАВОТО
ЛЕСНОТО,
ВЕЛИКОТО,
ВЕЛИКОЛЕПНОТО,
И
ПРИСМЕХУЛНОТО, -
БИ БИЛО! -
FOR EVER ...
The End
 28.09.2012

WITH THE WIND'S POWER, short story. Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

(c) 1977-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
С Ъ С   С И Л А Т А   Н А   Т Р А М О Н Т А Н А
разказ
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ПРЕЗ НОЩТА ИЗЛЕЗЕ ВЯТЪР. Вятърът бе силен и напомняше буря в Биская. Това е Трамонтана, рече си човекът. Така си се промъква. През Франга-Баир. През Белоград. Гони Морето - Фюй - й - й! - всяка една калпава нощ. Все по-рядко го усещам. Поради какво? Вятърът блъсна вратата на гаража превърнат в ателие, от жената тъчаща килими. Запъната не особено здраво, вратата похлопваше при всеки порив. Чуваше се шум на бягащи листа. Вихърът препускаше с бързината на елен.

МОРЕТО БУЧЕШЕ НЕДАЛЕЧ. Мъжът окончателно се разсъни. И реши, че Морето вече не ехти както в онези далечни дни. Когато бе единствено удивително явление в тесния полукръг на детския хоризонт. Впери очи в безликия бял таван. Идещото утро будеше цветове по опнатия върху тъкачния стан килим. Върху твърдото легло, под шарена черга, една жена стенеше през сън. Светлееше. Малкият квадрат на прозоречното стъкло потрепваше заедно с вятъра. Звънлив сънен екран пронизан от нишки на арматура. Подобно смок, по него играеше сянката на приведено от вятъра дърво.

МЪЖЪТ СИ СПОМНИ ВИДА НА МОРЕТО, в този нито късен - нито ранен, полунощен час. Помисли, как вълните поемат из глъбините сила и мощ. За да прехвърлят ниските бордове на танкери по рейда. Как реват и безпомощно гризат престарялата вълноломна стена. Как тази стена се противопоставя все по-трудно на Морето. Под дебелия селски плат, мъжът почувства топлината на Жената. Усети тялото й нажежено, и тръпно. Дочу дъхът й. И, както лежеше сам-самин в нощта, обхванал Себе Си, Жената и Света с мисъл се запита, кое го е разбудило така ненадейно. Тогава, Онзи Звук отново дойде, па го споходи. Я, каза си мъжът, на Вълнолома нещо става. Бе незнайно кое поколение мариман. Белоград, Брегът Морето, гемиджилъка. О, вече где никакви ги няма.

ЗАЕДНО СЪС ЗВУЦИТЕ НА ТАЗИ НЯКАК БЕЗКРАЙНА НОЩ, Звукът дойде, прехлопа и нахлу. Разчупвайки съпротивата на немаджуносаното потропващо прозорче. Пък се настани. Това е Кавакът, реши мъжът. Кавакът вече си отива, рече си тъжно мъжът, Кавакът стене и се прощава със земята, с брега и Белоград, рече си, прощава със всички нас, със всички онези на които в кръвта шуми морето. Засаден в далечни времена от цар дошъл за да отмине, Кавакът е решил да си отиде. Брегът го е хранил десетилетия. Докато го гризе, Морето го е поило със сол. Кавакът се е перил-вирил нависоко всред Небето. Опъвал се е срещу ветрове, облаци, птици, хора и змии. Чак до тази предзимна Буря. Обявила за да го пребори. Така ще си отидем всички ние, реши лежащия човек, щом удари нашето време. Дано да е сред бури! Дали ще е всред хали? Нека бъде отведнъж. (Прас! Гуд Бай Фор Евер!) Започна да се облича безшумно, ловко и трескаво.

ДОКАТО НАХЛУЗВАШЕ СТАРАТА МОРЯШКА ГАЛАНКА, докато търсеше в полумрака захвърлените дънки, Жената продължи през своят сладостен спокоен сън. Не преставаше да сънува, че се люби. Върна часа на раждане на своя единствен син. Нахлу в операционната, сякаш чужд човек. Видя се да лежи упоена. Викът на детето я разбуди, но Тя не отвори очи. Само притихна с ръце на гърди, загледана в отдалечаващия се образ на нейния, кой знае защо, изведнъж израстнал син. Напускащ огромната бяла зала, политнал над света с огромно раззеленено дърво в ръце. Как нищо не би могло да го възпре. Жената в полусън разбра, че Мъжът край нея е решил. И тръгва. Искаше й се да стане, да скокне, да извика: накъде в тази буря, накъде, ще се завърнеш - нали? Но Сънят видян преди миг бе толкова съкровен и чудесен, чист, светъл и в белоснег; а Мигът на раждане така болезнено сладък, че Тя реши да остане при своят Сън. Сънищата никога не се завръщат, установи Жената, както мъжете, реши.

ЩОМ ИЗЛЕЗЕ НАВЪН, мъжът вдигна яка. Трамонтана го подгони сякаш платноход. Към пристанищата надолу. Към ревящото неистово море, заливащо входния пристанищен фар, чак до зеления едва мъждукащ електрически фенер. Мъжът започна да прибягва от ъгъл до ъгъл под напора на беснеещия вятър. Предесенно топъл - по зимному свиреп. В посока на Звука, пронизал го всред безсънна любовна нощ. Раздвижил неговата кръв надолу, надолу, надолу към древната Гръцка Махала. Където водеха всички пътища на влюбени. Където се пресичаха безкрайните незабравими пътеки на минало и детство. Загърбено, забравено едва ли не завинаги. Но, кой помни и харесва едно детство? Единствено Старите Мъже, реши крачещият Мъж, потраквайки с подковани високи обуща. Без да престане да се вслушва в бурята. Но, реши - Старите Бараби. Завинаги останали всред Детство и Мечти, по Морета и Жени. Всред воя на Трамонтана и туптежа на Сърце, Мъжът усещаше тътена на прогнилото от времето дърво. Противящо се на дивналия морски вятър. От време на време спираше. Поемаше дъх. За да подругае задъхан. И години, и време. Хукваше към следващия ъгъл. Приютяван за кратко. Поразвеселен от надпревара. Трамонтана не си играе, каза си мъжът. Бе сред нощ. На кръстовищата светофарите, претоварени с видеокамери, премигваха. Белоград, малък град на брега на древния Темарин, през лятото оживен до Бога, през зимата е по-самотен от разведена жена.

ТО БЕ ДЪРВО ОТ ДАЛЕЧНОТО НЕГОВО ДЕТСТВО. Преминало край Брега на Морето. Крачило върху палуби на делфиноловни гемии, (Ау - у - у!), великани кораби тогава. Детство, оставило вкус на пчелна пита, на дим от параходи под пàра, и прекалено късно осъзнато Щастие. Бе го открил, като невръстен юноша. Ползвано от барби-делфиноловци за брегова веха, насочващо моторните корита към порта. Някога, старият Барба Драгоста Николиди Първи-Сламката, го бе посочил. Докато въртеше щурвала. Докато пиеше дебели "Томасян", единствен лукс за маримани по онова така далечно време. Докато подсвирква „Шуми Марица“. Бе избуботил съвсем гъгниво, прекалено важно.
- Скивъш ли Дървото, младши - и - и . . . Скив' де, скив'!
Драгоста Николиди Втори-Пèро, бе трепнал.
- Скивъм, Барба, скивъм - как не!
Барба Драгоста Николиди Първи-Сламка, бе посегнал. Бе му забил един зад врата. Тъй, заедно с цигарата в ръка.
- Що бе, Барба - а - а!?!
- Куда ты зяпъл, чи ни скивъл!
Бе проплакал, стискайки зъби. Сега, прибягвайки от ъгъл до ъгъл, осветяван от безпомощни светофари, от фарове на окъснели коли, той не може да не се разсмее. И, тичайки заедно с виещия Трамонтан, Мъжът си се смееше.

ПО ОНОВА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, богатото на деца семейство, заедно със всички баби, дядовци, вуйчовци, лели и братовчеди живееше долу, при самото Море. в същата тази Гръцка; всъщност Еврейска Махала; която Мъжът сега прекосяваше с горчивина. Забързан над очертания с бордюр калдаръмен булевард. Някога стар римски път. Поевропейчен и засмолен. И все пак древноримски. Насечен от многобройни някогашни дерета, вливащи се в Морето. Претъпкан със занемарени металически мостове. Някога пълноводни реки, хранили с вода целия древен град. Днес превърнати в цивилизовани клоаки. Всяка пролет и есен напомнящи за себе си.

КЪЩАТА БЕ ИЗОСТАВЕН ТУРСКИ ХАРЕМЛЪК. С зарешетени дървени прозорци. С разрезбосани дървени тавани. С тараби и градени с камен' зидове. Заграбена от местни. Прекупена от придошлите тракийски пришелци. Наета и пренаета. Поради високия наем Бащата, единствен работоспособен гръб в олелията броена за семейство, предлагаше на пристанището себе си. Ако имаше кораби. Но, кораби в тази точка на света и днес идват от дъжд на вятър. Бащата не се свенеше. Завръщайки се у домà привечер, почистваше грижливо и окачваше върху една греда, на която някога са висели калайдисани менци за питейна вода, своето собствено товаро-разтоварно приспособление. Обшит с дебел брезент и козяк, Човешки Товарен Самар.

ЖИВЕЕХА В НИСКИЯ СУТЕРЕН. (Парите стигаха за сутерен и хляб!). Всяка пролет и есен, дъждовете превръщаха улицата в пълноводна река, а в стаите нахлуваше вода, тиня и жабуняк. Тогава, с разрешение на невидимите хазяи, семейството се качваше временно на горния етаж. Без да докосват с пръст колосаните калъфи на скъпите мебели, под заплаха от прогонване. Спеше се по тюфлеци на земята. Понякога Пèро; така му викаха от малък; влизаше в някоя изоставена стая. Снемаше от прозореца табелката "Дава се под наем". Присядаше върху някой прашен диван. Миризма на ливандо и столетен прах, на непознати жени и мъже, се носеше наокол'. Слънчеви лъчи посичаха стаята, всред паяджини от протрит брокат. Оставаше омагьосан, докато припадне мрак. Задрямваше в мечти. Будеше се от крясъци на гларус. В тишината охкаха и се разсъхваха мебели. Времето на Времената препускаше, чрез електретни искри. Бавно припадаше мрак. Фарът ог Гàлата косеше с коса от светлина. Към полунощ Бурята тръгваше. Жените идваха яздейки камили. Пребрадени и уханни. Самотни. Непознати. Заспиваше в прегръдки на мечти.

НА ДВОРА ИМАШЕ КЛАДЕНЕЦ, облицован в мрамор. Един от малкото незатрупани кладенци, в които водата бе горчиво-солена. Един ден, черпейки вода за съботното общо пране в голямото дървено корито, Момчето застина с кофа в ръце. Долу, на пристанището, върху една от двете тополи се вееше знаме. Знамето бе огромно и тежко. Вятърът го развяваше. Тополата се гънеше.

МОМЧЕТО захвърли кофата с вода. Плю си на пети. Хукна, препъвайки се. Нататък, където под високите клони на дървесата, се бе събрала тълпа зяпачи и конна полиция. Знаеше, че това е работа на хамали. Задигнали байрака от някой кораб. Хванали бас, за да го развеят. Хвърли се низ прашния стръмен скат. Пресече железопътната линия. Намери се под двете стрелнати в небе тополи. Като го видяха запъхтян, полицаите го повикаха при себе си. Без да слизат от облечените в мешин коне, се разпоредиха. - Качвай горе! - изръмжа старшията засуквайки мустак. - Смъквай долу! Момчето се огледа. От корабите просветваха далекогледи. Притихнали, струпаните докери го стрелнаха със смръщени очи. Самарите бяха в краката им. Изплющя камшик. Скокна, па се покатери.

ЗАЩОТО БЕ ДРЕБЕН И ДЪРЗЪК, (Колкото бут в халите, проклет като гларус - ръмжеше Барба Сламка!), стигна върха за минути. Протегна ръце. Но, платът бе плътен и тежък, а клонете слаби и крехки, та се огъваха. Огледа под себе си. С очи на птица откри, между полицаите, овързан с въжа баща си. Изпсува. Стрелна се към земята. Клоните го шибнаха в лице. Стеблото прогори дланите. От корабите плеснаха с ръце. Тупна тежко върху земята. Вдигна облак прах. Отблъсна насочената срещу му омбрела. Хукна под тропота на конски копита. Между балите с памук. През вагоните със жито. Приютил в пазва знаме на парчета. Припомняйки си всичко туй, мъжът усили ход. Превърна го в тичане заедно с Вятъра, към вековната двойка дървета. При мълнии, дърветата полюшваха листа сребреещи, като монети. Вятъра брулеше, що му попадне.

ДОСТИГАЙКИ ДВЕТЕ ДЪРВЕСА, човекът се огледа. В светлина на полюшващи се лустри, откри цепнатина разкъсала дървото от връх до корен. Щом Трамонтана пришпореше, дървото започваше да стене. Когато спираше за миг, тополата отново се изправяше. Недостижимо проблясвайки, със среброто на своята позлатена зеленина. Мъжът пристъпи. Обгърна дървото с тяло и ръце. Вятърът сбра сили. Дървото отхвърли от себе си Човека. Издаде болезнен стон. Разтресе се, па рухна. Заедно с падането на дървото, мъжът се втурна към неговата корона. Сякаш отново измина своят детински път към върха. Но сега, това бяха уморени крачки на човек, с тъга в примирени светли очи, и тъпкани с параходен и тютюнев дим дробове. Ръцете му докоснаха срастнал към стеблото дървен прът. Човекът докосна останките от плат, а те мигновено се разпаднаха. Светна със запалка. Прътът на знамето бе срастнал с дървото и неговите клони. Извади нож. Посече клонете. Притисна изгладения от ветрове и урагани, от мраз и слънце, прът към себе си. Сякаш притисна към сърцето собствената си душа. Огледа се. Нямаше никой. Смутен, като от кражба, пое обратно към ателието и жената.

ЗАВЪРНА СЕ ЕДВА ЛИ НЕ ТИЧЕШКОМ. В топлото като полог легло, Жената го обгърна сънено с ръце. Тихо-тихичко промълви, че повече не желае внезапно да я напуска. Че не желае повече да се дави в морета и океани. Че е много по-стар отколкото се мисли, а щур колкото си иска. Мъжът се разсмя. Запали осветлението. Посочи пръта от знамето.
- Зная . . . Зная . . . Зная . . . - заяви жената. - Нали си ми разказвал всичко туй?
Мъжът не помнеше.
- Искам син! - простена Жената тихо. - Сега . . . Незабавно . . .
Мъжът кимна с глава. Притисна Жената към себе си. И, потъна в сън. Видя се отново млад, щур, готов да възкачи клонете на не едно дърво, докато Трамонтана бие в очите му чистота и аромати. И, сякаш отново пригали с длан пръта на Знамето, а то се вееше и дишаше на свобода. В сънят му се мярна Барба Драгоста Николиди Първи – Сламка; със щурвал в ръце, с дебела цигара в уста, с месингов далекоглед на гръд.
- Куда ты зяпъл, чи ни скивъл!?! 
THE END 03.07.2012-08:31./14.09.2012-18:03