BANNER, poem, Hemy VARNALIS i CORMORAN de GOLLOGANIUSSES

(C)1962-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ТУК КРАЙ БРЕГА,
ЕДИН СЪВСЕМ САМОТЕН БРЯГ,
ПОТЪНАЛ ВЪВ ВСЕЧОВЕШКА СМРАД,
ИЗПЪЛНЕН С НЕЧОВЕШКА ГНУСТОТА,
СЪС ЗАДУШАВАЩА МЪГЛА,
НАЛИТАН ОТ КРЕСЛИВИ И КОВАРНИ ПТИЦИ;
ОБСИПВАН С ТЯХНОТО БОЖЕСТВЕНО ГУАНО,
ПОХЛУПЕН ПОД ВЪЛМА ОТРОВЕН ПАРАХОДЕН ДИМ;
ПРАНЕТО ХОРСКО СЕ РАЗВЯВА ГОРДО -
ПРОГНИЛАТА ПОРУТЕНА ХОРУГВА,
УКРИВАНА ОТ ВЕКОВЕ,
И НАЙ-ПОДИР ИЗНЕСЕНА ЗА ЛИЦЕМЕРНА ПРОЧИТ.
МИНАВАЙКИ ПОД ТЕБ,
ПРЕКЛАНЯМ СЕ И АЗ:
БЕЗГРИЖНО,
ВЕЧНО ОБРУГАНО ЗНАМЕ НА НАРОДА . . .
The End/01.MAY.2013

NEW THEORY - CANCER REMEDIA, www.blog.bg, including

06.05 22:09 - Лечение с Натриев Бикарбонат
Автор: anticancer Категория: Рецепти
Прочетен: 51 Коментари: 0 Гласове: 1

СОДАТА - Превод на статията на ДЕЙВИД АЙК, чийто оригинал на английски е на сайта http://www.davidicke.com/

Един от тези, които открито тръгнаха против системата, е италианецът Тулио Симончини. Той бе оплют от всички страни и хвърлен в затвора, защото успешно е лекувал хора в последния стадий на рака. Престъплението му се е състояло в това, че той е разбрал, че злокачествените образувания са разраснала се гъба кандида (подобна на дрожди гъба, с паразитна природа, живееща в организма на здравите хора, чийто силен имунитет я държи под контрол, но при отслабването му, гъбата се разпространява по цялото тяло и води до образуването на злокачествени тумори.). Гъбичките и особено кандида живеят за сметка на тялото на стопанина. На този организъм, както и на всеки друг паразит, за да се възпроизведе, му е нужен приемник. Продуктите от жизнеността на кандидата отслабват имунната система и водят до това, човек да се чувства зле, както физически, така и психи-чески. Тулио Симончини счита, че традиционното тълкуване на природата на рака е изцяло неправилно. Сам специалист в онкологията и метаболичните нарушения, той е тръгнал против интелектуалния конформизъм на традиционната медицина, против традиционните методи за лечение на глобалната епидемия на рака. Симончини решил да отхвърли всичко, което е знаел за онкологията и да започне собствено независимо изследване. Открил, че всички видове рак се проявяват еднакво, независимо от това в какъв орган или каква тъкан се е образувал туморът. Всички злокачествени новообразувания са били с бял цвят. Той се замислил, на какво прилича раковото образувание. На гъбата кандида? Нима това, което традиционната медицина смята за неконтролируемо деление на клетките, е старти-ран от организма процес за защита от кандидозата? Ако се изходи от това предположение, то развитието на болестта протича по следния сценарий – гъбичката кандида, обикновено контролирана от силния имунитет, започва да се размножава в отслабналия организъм и образува собствена колония. Когато някой орган се заразява с кандидоза, имунитетът се опитва да го защити от чужди завоеватели. Имунните клетки построяват защитна бариера -точно това традиционната медицина нарича рак. Счита се, че разпространението на метастази в организма е нахлуване на злокачествените клетки в органите и тъканите. Но Симончини твърди, че метастазите са предизвикани от това, че гъбичката кандида се разхожда в организма. Тези гъбички могат да бъдат унищожени само от нормално функциониращ имунитет. Имунната система е ключът към оздравяването. . Имунитетът се подкопава с хранителните продукти, хранителните добавки, пестицидите и хербицидите, ваксините, електромагнитните и микровълнови технологии, фармацевтичните препарати, стресът от съвременния живот и т.н. Децата до 2 годишната си възраст получават около 25 ваксини. А в това време имунитетът само се формира.
Когато Симончини разбрал, че ракът има гъбична природа, започнал да търси ефективен фунгицид. Тогава му станало ясно, че противогъбичните препарати не работят. Кандида мутира бързо и дотолкова се приспособява към препарата, че дори започва да се храни с него. Оставало само старото, проверено, евтино и достъпно средство срещу гъбичките – сода бикарбонат. Основна съставка на хранителната сода. Неизвестно защо, гъбичките не могат да се адаптират към натриевия бикарбонат. Пациентите на Симончини пият разтвор на содата или натриевия бикарбонат се вкарва непосредствено в тумора с помощта на приспособление, наподобяващо ендоскоп (дълга тръбичка, която използват за изследване на вътрешни органи).

През 1983 г. Симончини лекувал италианец на име Генаро Сенгерма-но, на когото лекарите давали само няколко месеца живот, вследствие рак на дробовете. След кратко време този човек се излекувал изцяло. Ракът изчезнал. Окрилен от успеха и с други пациенти, Симончини представил данни на италианското министерство по здравеопазване, с надеждата, че ще започнат клинични изследвания, за да се провери, как работи метода му. Какво било удивлението му, когато италианското медицинско общество не само не разгледало изследванията му, но и го лишил от медицинския му лиценз заради лекуване на пациенти с неодобрени лекарства. Масмедиите започнаха кампания против Симончини, с подигравки към него и изливане на помия към неговия метод. И по спешност този талантлив лекар влиза за три години в затвора, заради това, „че е убивал пациентите си”. Симон-чини е обграден от всички страни. Авторитетите в медицината заявяват, че методът му за лекуване на онкологичните заболявания чрез сода бикарбонат е „налудничаво и опасно”. За щастие не им се отдава да изплашат Симончини. Той продължава работата си. Сега за него може да се чуе благодарение на интернет. Този лекар твори чудеса и лекува дори най-изоставените случаи в онкологията чрез простичкия и евтин натриев бикарбонат. В някои случаи процедурите продължават с месеци, в други (примерно при рак на гърдата) – само за няколко дни. Често Симончини просто казва по телефона или чрез електронната поща какво да правят хората. Дори лично не присъства при лечението и въпреки това резултатът винаги е над очакванията.
Раковите клетки имат уникален биомаркер – ензимът CYP1B1. Ензимите са белтъци, които катализират химичните реакции. CYP1B1 променя химическата структура на веществата, наречени салвестрол, и които се съдържат в много плодове и зеленчуци. Химическа-та реакция превръща салвестрола в компонент, който убива раковите клетки. Ензимът CYP1B1 се изработва само в раковите клетки и реагира на салвестрола на плодовете и зеленчуците, като образува субстанция, убиваща само раковите клетки. Салвестролът е естествената защита, намираща се в плодовете и зеленчуците за борба с гъбичките. Колкото повече растението е нападнато от гъбично заболяване, толкова повече салвестрол съдържа то. Към такива плодове и зеленчуци се отнасят: ягодата, боровинката – черна и червена, малината, гроздето, черното и червено френско грозде, къпината, ябълките, прасковите, зелените зеленчуци (броколи и всякакъв вид зеле), артишока, червената и зелена чушка, авокадото, аспарагусът и патладжаните. Но агро- и фармацевтичните компании знаят за това. И ето какво предприемат – произвеждат химически фунгициди, които убиват гъбичките и спъват образуването на естествена защита (салвестрол) в растенията като отговор на гъбичното заболяване. Салвестрол съдържат само плодовете, които не са химически обработени с фунгициди. Най-разпространените фунгициди блокират изработването на CYP1B1. Затова, ако се храните с химически обработени плодове и зеленчуци, не получавате очакваният оздравителен ефект.
А гъбичките започват да се размножават в организма, когато в човека възниква окислителен (оксидативен) стрес. Този стрес, за който говори Люк Монтание и който води до СПИН. Следователно всичко е в киселинно-алкалния баланс в организма. Ролята на содата и основата при защита здравето на хората и растенията - http://my.mail.ru/community/sila-v-trezvosti/1B65B2318E195689.html - 22 януари 2009 г.

КЪДЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРИЛОЖИ СОДАТА? 1. Профилактика и лечение на рак. 2. Лечение на алкохолизъм. 3. Отвикване от цигарите. 4. Лечение на всички видове наркомания и токсикомания. 5. Изчистване от олово, кадмий, живак, талий, барий, бисмут и други тежки метали в организма. 6. Извеждане на радиоактивните изотопи от организма, профилактика на радиоактивното заразяване. 7. Извличане и разтваряне на вредните натрупвания в ставите, гръбначния стълб, камъни в жлъчката и бъбреците, т.е. лечение на радикулитите, остеохондрозата, полиартрити-те, подаграта, ревматизма, бъбречно-каменната болест, жлъчните камъни, разтваряне камъчетата в черния дроб, жлъчните канали, стомаха и бъбреците. 8. Прочистване на организма за подсилване на вниманието, съсредоточеността, равновесието и растежа на неуравновесените деца. 9. Прочистване на организма от отрови, отработени при яд, злоба, ненавист, завист, съмнения, недоволства и други вредни чувства и мисли на човека (Границите на Агни Йога т.8, с.99-100) СЪВРЕМЕННИ ИЗСЛЕДВАНИЯ. В организма на човека, животните и растенията ролята на содата е да неутрализира киселините, да повишава алкалните резерви на организма, да поддържа киселинно-алкалния баланс. За човека показателят за киселинност рН в кръв-та трябва да е в рамките на 7.35-7.47. Ако е по-малък от 6.8 (много киселинна кръв, силна ацидоза), то настъпва смърт за организма (Голяма съветска енциклопедия, т.12, с.200). В днешно време повечето хора страдат от повишена киселинност в организма (ацидоза) с рН по-ниско от 7,35. при рН по-малко от 7.25 (силна ацидоза) трябва да се назначи алкализираща терапия – прием на сода от 5 до 40 г. в денонощие (Справочник на терапевта, 1973, с.450, 746). При натравяне с метанол, дозата за инжекция сода във вената достига 100 г (Справочник на терапевта, 1969 г., с.468). Причините за ацидозата се намират в храната, водата, въздуха, лекарствата и пестицидите. Голямото самоотравяне на хората с психически отрови става чрез страха, безпокойството, раздразнението, недоволството, завистта, злобата, ненавистта, които сега са много засилени благодарение на нарастващи-те вълни Космически Огън. При загубата на психическа енергия, бъбреците не могат да удържат високата концентрация на содата в кръвта, която се губи заедно с урината. Това е другата причина за ацидозата – загубата на психическа енергия, води до загубата на осно-ви (сода) За коригиране на ацидозата се назначават 3-5 г сода в денонощие (Машков-ский, М.Д. Лекарствени средства, 1985, т.2, с.113).

Содата унищожава ацидозата, повишава алкалните резерви на организма, раздвижва киселинно-алкалния баланс към алкалната му страна (рН примерно с 1,45 и повече). В алкалния организъм се активизира водата, т.е. раз-падането й на йони Н+ и ОН- за сметка на аминните основи, аминокиселините, белтъците, ферментите, нуклеотидите на РНК и ДНК. В активираната вода, наситена с огнената енергия на организма, се подобряват всички биохимични процеси, ускорява се синтезът на белтък, по-бързо се обезвреждат отровите, по-активно работят ферментите и аминните витамини, по-добре действат аминните лекарства, които са с огнена природа и биологически активните вещества. За преработване на храната здравият организъм изработва силно алкални преработващи сокове. Храносмилането в дванадесетопръстника става в алкална среда под въздействието на сокове – панкреатичен, жлъчка, сок от брутенеровата жлеза и сок от лигавицата на дванадесетопръстника. Всички сокове имат висока алкалност (Голяма Медицинска енциклопедия, изд. 2, т.24, с.634). Панкреатичният сок има рН между 7,9 и 9,0. ферментите на този сок действат само в алкална среда. Жлъчката като норма има алкална реакция рН 7.50-8.50. Секретът на дебелото черво има силно алкална среда рН 8.9-9.0 (ГМЕ, изд.2, т.12 ст. Киселинно-алкален баланс, с.857). при силна ацидоза жлъчката става кисела рН 6.6-6.9 вместо нормалната рН 7.5-8.5. Това влошава храносмилането, което води до отравяне на организма с несмляните продукти, образуването на камъни в жлъчка-та, жлъчния мехур, червата и бъбреците. В киселата среда спокойно си живеят глистите: опистархоза, остриците, аскаридите, тениите. В алкалната среда те загиват. В киселинния организъм слюнката е кисела рН 5.7-6.7, което води до бавното рушене емайла на зъбите. В алкалният организъм и слюнката е алкална рН 7.2-7.9 (Справочник на терапевта, 1969, с.753) и зъбите не се рушат. За лечението на кариес трябва да се приема два пъти на ден сода (за да стане алкална слюнката). Содата неутрализира излишната киселина, повишава алкалните резерви на организма, прави урината алкална, което облекчава работата на бъбреците (съхранява психическа-та енергия), запазва глутаминовата аминокиселина, предотвратява отлагането на камъни в бъбреците. Забележителното свойство на содата е това, че нейният излишък лесно се отвежда от бъбреците като дава алкално свойство на урината (ГМЕ, изд.2, т.12 с.861). „Но тялото трябва дълго да се приучва към нея (М.О. ч.1, с.461), тъй като алкализирането на организма води до извеждане на голямо количество отрови (шлаки), натрупали се в организма през многото години киселинен живот. В алкална среда с активираната вода многократно нараства биохимическата активност на аминните витамини: В1 (тиамин, кокарбоксилаза), В4 (холин), В5 или РР (никониномид), В6 (пиридоксал), В12 (кобимамид). Витамините с огнена природа (М.О., ч.1 205) могат да се проявят изцяло само в алкална среда. В киселинната среда на отровения организъм, дори най-добрите растителни витамини, не могат да проявят най-добрите си качества (Бр., 13). „Мускус и горещо мляко със сода е добро предпазващо средство. Колкото хладното мляко не се съединява с тъканите, толкова пък горещото със сода прониква в центровете” (М.О. ч.1, п.58). Затова, за подобряване всмукването на содата от червата, тя се приема с горещо мляко. В червата содата реагира на аминокиселините на млякото, като образува алкални натриеви соли на аминокиселината, които по-лесно, отколкото содата, се всмукват в кръвта и повишават алкалните резерви на организма.

Големите дози сода с вода не се всмукват и предизвикват разстройство, затова се ползва като слабително. За борба с аскаридите и остриците се приема аминната основа пиперазин, допълнени с клизми със сода (Машковский, М.Д, т.2 с.366-367). Содата се приема при натравяне с метанол, етилов спирт, формалдехид, малатион, трихлорфон, бял фосфор, фосфороводород, флуор, йод, живак и олово (Справочник на терапевта, 1969). Разтворът на содата, натриев хидроксид и амоняк се приемат за унищожаване (дегазация) на бойните отровни вещества (Кратка Химическа енцикопедия, т.1, с.1035). За отвикване от цигарите – изплакване на устата с гъст разтвор сода или омазване на устната кухина със смесена със слюнка сода– содата се слага на езика, разтваря се в слюнката и предизвиква отвращение към цигарите при пушене. Дозите са малки, за да не се нарушава храносмилането. Живата Етика за содата: В Учението за Живата Етика, записано от Елена Рьорих, нееднократно се говори за нуждата от прием на сода, за благотворното й влияние върху човешкия организъм. В писмо от 1 януари 1935 г. Е. Рьорих пише: ”Въобще Владиката настоятелно ни съветва да се научим да приемаме два пъти на ден сода. Това е изумително предпазно средство от много тежки заболявания, в частност и от рак” (писма на Елена Рьорих, т.3 с.74). На 4 януари 1935 – „Приемам я ежедневно, понякога при силно напрежение до осем пъти на ден по кафяна лъжичка. При това просто я изсипвам върху езика си и пия вода. Също действа забележително добре при всички простуди и напрежение на центровете, горещо, но не прекипяло мляко със сода” (Писма, т.3 с.75). „Добре е и на децата да се дава сода в горещо мляко” (П6, 20,1). 18 юли 1935 „После ви съветвам ежедневно да приемате по два пъти на ден сода бикарбонат. При болки под лъжичката (напрежение в слънчевия сплит) приема на сода е незаменимо. Изобщо, содата е най-благодетелното средство, тя предпазва от всевъзможни заболявания, започвайки от рака, но трябва да се научите да я приемате ежедневно без пропуски... Също при болки и парене в гърлото горещото мляко е незаменимо, но не прекипяло, а също и със сода.

Обичайната пропорция е кафена лъжичка на чаша. Съветвайте всички за содата. Също следете жлъчката да не се обременява и червата да са чисти” (П, 18.06.35). Великият Учител съветва, ежедневно да се приема по два пъти сода от всички. „Правилно е като не забравяте значението на содата. Не без причина я наричат пепел от Божествения Огън. Тя е от тези широко приложими лекарства, които са изпратени за полза на цялото човечество. Трябва да се помни за содата не само при болест, но и при благополучие. Като връзка с огнените действия, тя е щит срещу тъмнината и разрушението. Трябва да приучвате тялото си към нея дълго. Всеки ден трябва да я приемате с вода или мляко и при приема трябва да я направлявате към нервните центрове. Така постепенно имунитетът може да се възстанови” (МО2, 461). „За отслабване на диабета се приема сода,... млякото със сода винаги е добро” (МО3, 536). „Явленията на преизпълване с психическа енергия предизвикват много симптоми, както в крайниците, така и в гърлото и стомаха. Содата е полезна за освобождаване от депресията, също и горещото мляко” (С, 88). „При раздразнение и вълнение ви съветвам мляко във всякакъв вид като про-тивоотрова. Содата укрепва действието на млякото” (С. 534). „При вълнение - преди всичко, недохранване и валериан, и разбира се мляко със сода” (С, 548), „Содата е полезна и смисълът й е толкова близък до огъня. Содовите полета са наричани пепелта на Великия Пожар. Така в древността хората са познавали особеностите на содата. Повърхността на Земята е покрита със сода за широка употреба” (МО3, 595) „Запекът се лекува по различни начини, но се пропуска най-простия и естествен, а именно – простата хранителна сода с горещо мляко. В този случай действа металът натрий. Содата е дадена за широка употреба на хората. Но те не знаят за това и често приемат вредни и разрушаващи лекарства” (ГАЙ11, 5151). „За обичайното прочистване на червата може да се добави редовен прием на питейна сода, която има способността да неутрализира много отрови...” (ГАЙ12, 147, М.А.Й.) На 1 юни 1936 г. Елена Рьорих пише: „Но содата получи повсеместно признание и сега по нея много са увлечени в Америка, където тя се приема едва ли не против всички болес-ти... Указанията са за прием два пъти на ден, също като при валериана, без да се пропуска ден. Содата предпазва от много заболявания, включително и рак” (Писма, т.3, с.147). „Това е изумително предпазно средство против много болести, в частност и рак. Чувала съм за случай на излекуване на дългогодишен открит рак чрез посипването му със сода. Когато си спомним, че содата е главната съставка на кръвта ни, то ще ни е лесно да разберем благотворното й действие. При огнени явления содата е незаменима”
За дозите на приемане Елена Рьорих пише: „Ако все още не сте приемали сода, то започнете с малки дози – по половин кафена лъжичка, два пъти на ден. Постепенно дозата може да се увеличи. Лично аз приемам дневно по 2-3 пълни кафени лъжички. При болки в слънчевия сплит и тежест в стомаха приемам много повече. Но винаги трябва да се започне от малки дози” (Писма т.3 с.309 Содата трябва да се приема на гладно – 20-30 минути преди ядене (не трябва веднага след храна, ефектът може да е обратен) Започва се с малки дози – 1/4 чаена лъжичка, с постепенно увеличаване на дозата до ½ чаена лъжичка. Содата може да се разтвори в една чаша гореща преварена вода (горещо мляко) или да се приема в сух вид, изпита задължително с гореща вода или мляко (една чаша). Приема се от 2 до 3 пъти на ден.
Нагоре

(C)1962-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ТУК КРАЙ БРЕГА,

ЕДИН СЪВСЕМ САМОТЕН БРЯГ,

ПОТЪНАЛ ВЪВ ВСЕЧОВЕШКА СМРАД,

ИЗПЪЛНЕН С НЕЧОВЕШКА ГНУСТОТА,

СЪС ЗАДУШАВАЩА МЪГЛА,

НАЛИТАН ОТ КРЕСЛИВИ И КОВАРНИ ПТИЦИ;

ОБСИПВАН С ТЯХНОТО БОЖЕСТВЕНО ГУАНО,

ПОХЛУПЕН ПОД ВЪЛМА ОТРОВЕН ПАРАХОДЕН ДИМ;

ПРАНЕТО ХОРСКО СЕ РАЗВЯВА ГОРДО -

ПРОГНИЛАТА ПОРУТЕНА ХОРУГВА,

УКРИВАНА ОТ ВЕКОВЕ,

И НАЙ-ПОДИР ИЗНЕСЕНА ЗА ЛИЦЕМЕРНА ПРОЧИТ.

МИНАВАЙКИ ПОД ТЕБ,

ПРЕКЛАНЯМ СЕ И АЗ:

БЕЗГРИЖНО,

ВЕЧНО ОБРУГАНО ЗНАМЕ НА НАРОДА . . .

The End/01.MAY.2013

TRAMONTAN, short-story, Bogomil K. AVRAMOV-HEMY

(C) 2011 - Bogomil K. AVRAMOV-HEMY

ТРАМОНТАН

РАЗКАЗ

ОТ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ

To Simeon The Second

ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи подобно Трàмонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се през баири и поляни. Дирещ хòра, фарове и морета. Дано им довери. Щом Трàмонтана фукваше в комина, човекът се притаяваше в някой сумрачен ъгъл, из уханния старинен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко би могло да мине – замине. Но, фученето в уши не мислеше да спре. И спохождаше го - кàта нощ. Тогава, Човекът се молеше Богу. Ежедневните молитви забавят всяка старост. Тъй пишеше в един шантаво пъстър дебел вестник. От който капеше евтинджийска политика, безсрамна порнография и попреписани съвети за – Хм!?! - екологически щастлив живот. Човекът знаеше: „ут Старустъ нимой ся избèга“. Бе захвърлил вестника: „Перестройка – на нас ли!?!“ Все пак опита. И – услади му се. Да припада в молитва. Прекалеше ли - задрямваше. Недостижими и пренебрегнати жени идеха и се втурваха, да го преследват и довършат. Човекът за лишен път намразваше тези някогашни, сегашни, всякакви жени. Припкащи лудо-лудешки през сънищата, на неговото разхлопано сърце. Всяка трамонтанна вечер.

ТРÀМОНТАНА ХАРЕСВАШЕ ДА ВИТАЕ И РУШИ. Да люлее зеленясала църковна камбана. Провесена в насрещния църковен двор. Върху излъскан от времето дрянов прът. Ако Църква би могло да се нарече схлюпеният от вèки Рабски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му начене да отглася ечàщата от самосебеси камбана, часът е къде пет. Отново припадаше в молитва. Трàмонтана не идеше ли, за да напомни за Времето на Времената? А Камбаната ехтеше, и нейният вибриращ полуглас връхлиташе връз пълният обем на това забравено от Бог, Цар и Власт, изпепелявано от вседържавно късогледство, балканско селце. Езикът на камбаната бе изчезнал. Камбаната кънтеше – така да се каже, на своя си отговорност. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци. Да се пооплаче, да си поплаче, и да поразпитва. Да е видял някое цигàне да се върти наокол'? Не, Човекът не бе видял цигàне. И, Баба Клиса, все си тръгваше. За да се завърне.

ЧОВЕКЪТ БЕ ОТКРИЛ ЕЗИКЪТ ОТКЪСНАТ, РУШНАТ Ò ЗÈМИ. Бе го прибрал, да се не погуби. Беше възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с ръждив коларски болт. И без това вече нямаше, кой да чуе камбанният напомнящ зов. Освен можеби Трàмонтана. Мощен средиземноморски вятър, разнасящ от юг на север и обратно, едва доловимите сякаш человечески охкания, на селска камбана с отнет език. Трàмонтана воистина идеше от Господа-Бога. За да грабне, чак Мисълите на Човека. Заедно със жуженето на занемарената камбана. Трепетливо огласяща надвисналата гробовна тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Насреди селце изоставено от своите последни жители. Хукнали на гурбет зад граница. Дано прокопсат, че и държавата – покрай тях. Камбаната проскърцваше, стенеше, ридаеше, слòвом плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трàмонтана търси, успява и открива. Петдесетина завинаги зарязани къщя гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустели обширни дворища, щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат с Трàмонтана. Дано загърбят Място, Род, Ред и Природа. С тънка държавническа сметка – никога да не се завърнат. Защото – Ò Неразумний! - кому си нужен именно ти!?!

В КЛИСЕ-БАИР обитаемите къщя се брояха на пръсти. Пищна старовремска броеница, около порутен войнски паметник. Над завинаги пресъхнала чешма с откраднат бронзов чучур, с разбити каменни корита. Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял, изровен от войнски маневри кух селски площад; само преди дузина години се диплеха софри, виеха се хорà, притропваха се дивни ръченици. Лумкаше тъпан. Надуваше бляскави бурузани униформена музика – от морето чак. Днес рядко някой пресичаше площада. Освен Баба Клиса, Човекът от Старата Къща, и някое прогонено извън Големият Град бездомно псе. Трàмонтана харесваше да витае над тази скръбна пустота. Около единствена Камбана без език. Изтръгвайки неотразим гробовен стон. Да препуска през дворове без вратници, низ плевници без фураж. Надвигайки върхове и висоти. Обмивайки със аромати малкият нищожен, погиващ свят, на забутаното всред върволица варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки пряк път към Морето.

ЧОВЕКЪТ БЕ, ЗАРЯЗАЛ ЗАНАЯТ ХУДОЖНИК. Успял да пребори единствено себе си, върху безброй ухаещи на терпентин платна. Щуращ се ден и нощ. Из някогашният - до дъно прахолясал – разпадащ се, обширен прадядов дом. Натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които рядко бе чел. С ни -

кога носени дрехи, раздавани на нахлуващи за набези грабливи рòми. Самодоволни неграмотници, от сърце харесващи неговите искрящи от цветове зографии. Платната бяха толкова много, а той така обезумял, че по празници с тях разпалваше онзи огън на площада. Върху който цигани претупваха с голи пети ръченица на кючек. Правейки се досущ християни. Истински нестинари – А де!?! - не бяха останали. Трàмонтана не преставаше да навайква, - кому е нужно истинско, щом би могъл да минеш със менте?

В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА, заедно с рояк уморено каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Провесила през врат свезка ръждиви църковни ключове, заедно със кръст и металическа икона. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената. Обезлюдило не едно селò. Превърнало Вярата, в посмешище и алъш-вериш. По църковни празници, а по тези места други май вече няма, Баба Клиса, отключваше високите църковни порти. За да нагледа, всред огромният църковен двор, останалата без език чатал-камбана. На затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Всеки ден къде обед, Баба Клиса прекос'ваше обширният тревясал двор. Отпъждайки със злост глутници подивяли бездомни псета. Няколко килнати ò зèми каменни кръстове напомняха, че тук някога е имало - съвсем друго. Баба Клиса оставаше вратата на храма отворена. Трàмонтана временно кротваше. От висотата на своят модерно остъклен чардак човекът откриваше, как дълбоко в утробата на храма, лумва зърно светлина. Как Старицата се тръшка по òчи върху пода. Как искрено се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната Просяшка Държавна Пенсия. Човекът бе убеден, как на Господ-Бог отдавна е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. И, си се кръстеше, докато ругае: „Ну что делать – Ма-Ма-Та! Что надо сделать!?!“ Баба Клиса не се надяваше на отговор. В кърмъзъ-пластмасова кофа с миналогодишна Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Прибираше вощеницата в пазва. Па си я отнасяше дòма. Преди двадесетина годин' земно време, когато храмът все още не бе разграбен, а ведрото бе стогодишен ръчно ковàн калайдисан бакър, осветен от Дядо Владика, строгият районен пожарникар бе довтасал със случаен камион. Щото да му се подпише противожарна декларация в два екземпляра, за персонална бабешка отговорност. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. Че да я оплюят хубаво мухите. В църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни, неоткраднати резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си – десет по десет.

Качваше се по вита стълба. Внимаваше да не се пързулне. Навиваше - отвиваше бушони. Съхраняваше бушоните, в страхотна хартиена екологска пазарска кесия с конопени дръжки, с цветно отпечатана „ГОЛЪТЪ МИРЛИНЪТЪ МУНРОУ“ върху й. (Въх!?!) Потулваше кесията под дискуса в притвора. Прекръстваше се за Бог да Прòсти, за здраве и успех. По-скоро пред несвестието на отдавна отлитналата младост, колкото пред очакваното от недостижимият Господ-Бог. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блясваше в очù. Спускаше ръка в джебът на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше плажни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай Старото Клепало, дрънваше с ръждивият коларски болт – раз-два-три – Мам-ма-та!?! Отново се прекръстваше. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Без да престане да се диви и учудва. Защо аджеба, камбаната сама си хортува? Бе учила до осми прогимназиален клас. За да се ожени. Бе чувала що е физика. За да работи. Казваше си: „Физика Бабам, Физика, но преди това Господ-Бог!“ Някога денонощна стрелочница на недалечна товарна гара, днес предвидливо закрита. Щото да не руши сладките сънища на все по-плътно заселващи се чуждоземци.

Бе запитала: „Що така – Ба!?!“

Бяха й отвърнали: „Криза!“

Именно тогава, Баба Клиса бе разбрала, доколко е държавнически кеф, да се свиват безпомощно рамене.

Бе запитала от прага на стрелочната, преди да я запечатат: „Кога не е без криза?“

Бяха й отвърнали: „Гле'й си работата - значи – и - и, не се набърквай в глобализмата – значи – и - и!“.

Последвано от онова кризисно свиване на рамене, което тя съвсем хареса. Ето защо сега, завръщайки се след всяко черкуване у домà, Баба Клиса заставаше пред огледалото. И, свиваше най-глобалистически рамене. Па лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема.

ВСИЧКО ТОВА ЧОВЕКЪТ НАБЛЮДАВАШЕ; от високият остъклен чардак; докато се опитваше да вае. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и обратно, го развеселяваше. Оглеждайки; Селото, Къщята, Пустите Улици, Рухналият Паметник, Зеленясалата Пресъхнала Чешма с натрошени корита, Голите Мермерни Хълмове населени с врани; с мощен китайски далекоглед за четири лева и деветдесет и девет стотинки; Човекът също се учеше да свива рамене.

Казваше си: „Без значение, без никакво значение.“

Без да допуска, че малко по малко, и той се превръща в глобалист.

А Трàмонтана, вместо да забие към Морето Темарин, не преставаше да витае наоколо, готов да го грабне и отнесе със себе си.

ВЪВ ИЗЦЯЛО РЕКОНСТРУИРАНОТО, по напредничава европейска програма, Възрожденско Училище-Читалище-Светиня, продадено на чужденец от далновиден кмет; дежурящ пред бакелитен телефон с манивела през девет села в десето – кое по-точно никога не се разбра; край басейн с димяща минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и телохранител с огромен автомат; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг.

Баба Клиса свиваше глобалистически рамене, па скокваше пред домà. И кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от цигàня и продаден за пиво.

Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Подсещане за закуска, обяд и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.

- Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...

И нагъваше преоценен градски хляб от миналия месец.

ВСЕКИ ПЕТЪК, пред домът на чужденеца, спираха мощни всъдеходни машини. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът бе добър стрелец. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса някой отстрелян второкласен звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман – Ба!“. Че жената да се чуди – да се мае, що да отговори.

Бе имала по руски отличен; и как се изключва стрелочната стрелка ако влакът излезе из релси - също отличен. Руски бе ползвала само веднъж – за да се задоми. Никога не бе допуснала влак да делайрира. Освен веднъж – по нареждане отгоре. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очень харашо на Маман!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в най-искрен аристократически смях. Всичко това, човекът надживяваше от висотата на своят си модерно остъклен чардак, с примирение, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. Защото, Господ-Бог не пропускаше да му се отблагодари; я чрез баниците на Баба Клиса; я чрез някое пръстено гърне тас-кебап. Неотдавна Човекът се беше усетил. Вече се моли не единствено за себе си, но и – за Чужденецът Джон.

Беше си казал: „Без значение – А!?!“

ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трàмонтана за да фукнат заедно с него към Морето Темарин; на площада под единствения джиесем-телефоно-електрически-интернет стълб, облепен с избеляли некролози и опърпани изборни мечти-ментета; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа над вовеки заглъхнал ръждив високоговорител; спря бял джип. От него скочи изискана жена в бяло. Трескаво отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон, придружен от бодигард в бяло. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката църковни ключове. Жената в бяло, чужденецът и Баба Клиса, потънаха в църковния двор. Бодигардът се замòта около колата. Подритвайки гумите. Оглеждайки се привидно немарливо – иначе съвсем зорко. Всичко това човекът видя, в панорамните стъкла на своят китайски далекоглед, от висотата на чардака на своята си прадядова къща. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка, но молитва не потръгна. Отдаде го на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра-Истинна. За която още в детските градини – Шат! - незабавно през устата. (После – нани-на - първенец-чавдарче!?!) Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло, боите окостеняли, а станокът прояден от червей. Застина пред прозореца в ýплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. През разтворените прозорци, Трàмонтана се втурна разярен. Престанал да се моли Богу, припомнящ самостойният звук на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашèта се разбра; Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци никому ненужна кръв.

НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм, млекарят от съседното Кòпаница, похлопа на вратата на Човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник, прихванал нов занаят от бабалък. Безкрай доволен, че повече не се занимава с Космос, ами рине фъшкиите на две кози и три крави.

- Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!

Млекарят остави пластмасова туба с мляко в краката на удивеният Човек. Пипна парàта в шепа. Изтрополи по стълбите към двора. Яхна своят новичък мотор със кош. Отпраши и изчезна.

Трàмонтана препусна по-гневен от всякога. Тази нощ Човекът не успя да заспи. Все скокваше. Все се ослушваше. За звънтеж от Камбана Без Клепало. Такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трàмонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът стърчеше в изоставения катинар. Камбаната я нямаше.

- Бих могъл да ударя една Камбана – за последно, - изрече Човекът гласно.

Погали веригата и чаталестият кол. - Как така купил цялото село, - каза си, - как така с църквата и гробището, а само мен' изтървал - не купил? Не искам аз тъй, ако купува – да купува наред!

Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и Сèло, а скитащите кучета побързаха – и - зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, приседна. Тъжно се разсмя. Трàмонтана побеснял се развихри.

- По Дяволите! - изкрещя Човекът, загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта мързелива река. - Бизнес като бизнес ...

До гърдите си притискаше Езикът от Църковната Камбана.

- Е, - каза си, - една разкомплектовка в повече – що от туй !?!

Надигна се, па с нечовешки вой, захвърли в Реката Древната Свещенна Утвар.

Повлече се обратно, към Домà, споходен от Мисъли за Краят.

След него оставаха пестеливи капки кръв.

Спря.

Загледа се в тази единствена човешка пътека, а Трàмонтана фукна, обгърна го, приобщи - и отнесе.

THE END

23.11.2011./16.04.2013

godlieb@gmail.com

(C)1965-Bogomil AVRAMOV-HEMY

НАБЪРЗО ТРЪГВАШ,

СЛЕД ТЕБЕ ТЛЕЕ МЪКАТА -

ЕДНА ЗАГАСВАЩА ЗВЕЗДА.

ОТДАЛЕЧАВАНЕТО ПРАВИ

ВСЯКА ФИГУРА ПЕТНО,

ВЪРХУ ПЕЙЗАЖА НА ПРИРОДАТА.

ПОНЯКОГА,

В ИЗЛОЖБАТА НА ЕВТИНИТЕ ЧУВСТВА,

ПЕЙЗАЖИТЕ КЪРВЯТ

С ОТДАЛЕЧАВАЩИ СЕ ФИГУРИ.

The End-92.03.2013.

(c) 1965-2005-BOGOMIL AVRAMOV-HEMY
ЗАГАСВАТ ДНИТЕ В КРАЯТ НА СЕЗОНА,
ОТНАСЯЙКИ СЪС СЕБЕ СИ ПОТОК МЕЧТИ.
МОРЕТО ВЪВ ОМАРА НЕ ИСКА И ДА ЗНАЙ,
ЧЕ ТИ ЗАВИНАГИ ОСТАВАШ ТУК,
ДОКАТО ПЯСЪКЪТ УСПЯВА ДА НАПОМНИ;
ЗА ЗИМАТА -
КОЯТО СТРЪВНО ИДЕ,
ЗА ЛЯТОТО -
ЩО БЪРЗА ДА СИ ТРЪГНЕ,
ЗА ОБЛАЧНИТЕ ЗАВЕСА -
ГДЕ ТРАМОНТАНА ДИПЛИ И РАЗДИРА,
ДОКАЗВАЙКИ БЕЗСРАМНО СВОЙТА СЪЩИНА.

ПРОГОНВАТ ВЕТРОВЕТЕ ОБЛАЦИ
ПРЕД СЕБЕ СИ И НАДАЛЕЧ;
ЕДНИ КУПНИ ДОКРАЙ НЕПОДХОДЯЩИ,
ЗА НЯКАКЪВ ПОПЪТЕН ПРАЗНИК.

ТОГАВА СРЕЩАШ,
ПОТЕГЛИЛИЯТ В ПОЛУНОЩ КЕРВАН ОТ ЖЕРАВИ;
ОТНАСЯЩ СВОЯТ КОЛЕКТИВЕН ВОТ,
РАЗНАСЯЩ ГРОХОТНО-ОТЧАЯН ВИК,
ЗАГЪРБВАЩ НАШИЯТ НЕПОНЯТЕН СВЯТ,
ДАЛЕЧ ПРЕДИ СЕЗОННАТА РАЗДЯЛА;
ДОКАТО МЕСЕЦЪТ ОТЛИТА ПОДИР ТЯХ,
СТОПЕН ОТ МЪКА ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА ГИ СТИГНЕ.

ТУК НА БРЕГА ОСТАВАШ САМО ТИ -
ИЗЧАДИЕТО НА ЗАБЛУДИТЕ И САМОТАТА,
ФЕХТУВАЩО ПО ЧУЖДИ ХОРИЗОНТИ СКАПАНИЯТ СВОЙ ЖИВОТ,
ДАНО КУРШУМ НАМЕСТО ОТГОВОР СПОЛУЧИШ.

ЗАЩО НЕСРЕТНИКО - ПРИЕЛ СЕ ЗА ПОЕТ,
НЕДОСТИЖИМИТЕ ДУШИ ВСРЕД СМРАД УСПЯВАШ ДА РАЗГОЛВАШ,
В ЕПОХАТА НА ВОДОПАДИ ОТ ЛЪЖИ;
КЪДЕТО -
ДОРИ СЪС СКЪПОЦЕНЕН ДАР НЕ БИ МОГЪЛ -
СЪС ЖЕРАВИТЕ НАДАЛЕЧ ДА ЛИТНЕШ!

ТИ,
БЕЗ ДА ИСКАШ БИ УСТАНОВИЛ,
КАК ЛЯТОТО Е БЕЗПОЩАДЕН МИТ,
ДОКАТО БЪДНОТО -
ИСТОРИЯ ОТЛОЖЕНА ПО ДАВНОСТ.

О,
ЗИМАТА Е БРЕМЕННА ВСЕВЕЧНОСТ,
ЧИИТО РАНИ ЛЯТОТО,
ЕДВА УСПЯВА ДА ЗАКЪРПИ . . .
The End – 05.04.2013.

KISS ME TO THE END OF THE WORLD, poem, Hemy VARNALIUSЦЕЛУВАЙ МЕ – ДО КРАЯТ НА СВЕТА, С НЕЗЕМНА СТРАСТ - ДАНО НЕ ПОДОЗИРА НИКОЙ. И - ТОЧНО - ПО СРЕДАТА НА ГРАДА, В ОЧАКВАНЕ - ВЛАСТТА ДА НИ ЗАРИТА. ЦЕЛУВАЙ МЕ – ДО КРАЯТ НА СВЕТА, И НАПРЕКИ - И НАДЛЪЖНО - ПРЕЗ СВЕТОВЕТЕ. НА ПУК - НА ПРИЗИВИТЕ НА ВЕКА, ДОКАЗВАЙКИ - ЧЕ АЗ ИМ ПЛАЩАМ ГРЕХОВЕТЕ. ЦЕЛУВАЙ МЕ – ДО ВДЪН НА СКАПАНИТЕ ДНИ, ДО ВДЪН - НА ВСЯКАКВИТЕ - АРХЕОЛОГИЧЕСКИ НАХОДКИ. НАПУК НА ТЕЖКИТЕ ГЛОБАЛИСТИЧЕСКИ ЛЪЖИ, НА ПУК НА ВСЯКАКВИТЕ ПОЛИТИЦИ-БЪРЗОХОДКИ. ЦЕЛУВАЙ МЕ – С НЕПОДОЗРИМО ВЛАСТНА СТРАСТ, ЗАЩОТО САМО ТЯ - ЗА ДВАМАТА ОСТАНА. ОТХВЪРЛЕНИ ОТ ВСЯКА ЗЕМНА ВЛАСТ, МЕЧТАЕЩИ - ВЪЖЕТО НА СУЛТАНА. ЦЕЛУВАЙ МЕ – ПОСЛЕДНО Е – ПРИЗНАЙ, И ВТОРИ ПЪТ - НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ. ДОКОЛКО ЛЕСНО Е - ДА ИМАШ ЗЕМЕН РАЙ, ЕДИНСТВЕНО ЦЕЛУВКАТА МЕ УЧИ. 19.01.2013.

(C)2013 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ЦЕЛУВАЙ МЕ – ДО КРАЯТ НА СВЕТА,
С НЕЗЕМНА СТРАСТ - ДАНО НЕ ПОДОЗИРА НИКОЙ.
И - ТОЧНО - ПО СРЕДАТА НА ГРАДА,
В ОЧАКВАНЕ - ВЛАСТТА ДА НИ ЗАРИТА.

ЦЕЛУВАЙ МЕ – ДО КРАЯТ НА СВЕТА,
И НАПРЕКИ - И НАДЛЪЖНО - ПРЕЗ СВЕТОВЕТЕ.
НА ПУК - НА ПРИЗИВИТЕ НА ВЕКА,
ДОКАЗВАЙКИ - ЧЕ АЗ ИМ ПЛАЩАМ ГРЕХОВЕТЕ.

ЦЕЛУВАЙ МЕ – ДО ВДЪН НА СКАПАНИТЕ ДНИ,
ДО ВДЪН - НА ВСЯКАКВИТЕ - АРХЕОЛОГИЧЕСКИ НАХОДКИ.
НАПУК НА ТЕЖКИТЕ ГЛОБАЛИСТИЧЕСКИ ЛЪЖИ,
НА ПУК НА ВСЯКАКВИТЕ ПОЛИТИЦИ-БЪРЗОХОДКИ.

ЦЕЛУВАЙ МЕ – С НЕПОДОЗРИМО ВЛАСТНА СТРАСТ,
ЗАЩОТО САМО ТЯ - ЗА ДВАМАТА ОСТАНА.
ОТХВЪРЛЕНИ ОТ ВСЯКА ЗЕМНА ВЛАСТ,
МЕЧТАЕЩИ - ВЪЖЕТО НА СУЛТАНА.

ЦЕЛУВАЙ МЕ – ПОСЛЕДНО Е – ПРИЗНАЙ,
И ВТОРИ ПЪТ - НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ.
ДОКОЛКО ЛЕСНО Е - ДА ИМАШ ЗЕМЕН РАЙ,
ЕДИНСТВЕНО ЦЕЛУВКАТА МЕ УЧИ.
19.01.2013.

SPOOL OF PAPER, short story, Hemy VARNALIS

(C) 2000-Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

МАСУР ОТ ХАРТИЯ

разказ
Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ


ТОВА ПЛАТЕЖНО НАРЕЖДАНЕ; навито в плътен масур, прещипнато с металическа щипка; е от нови времена. Нареждане, което никой никога няма да ми изплати. Но, как да е. По-съществено е - да ви го разкажа.

БЯХ ОБНАРОДВАЛ КНИГА за екологията на Белоград, Черно Море, и Световния Океан в добавък. В книгата се преплитаха и продължават да вършат това, древни морски легенди заедно със съвременни научни изследвания. (Дано някой да прочете!) Още я има по книжарниците. Кой ли - ще да я купи! Пука му на народа за екологията на Белоград, Черно Море и Световния Океан в добавък. Тръгнах да разпространявам книгата директно. От читалище на читалище. От библиотека в библиотека. Докато писах книги, така и не успях да взема шофьорска книжка. (Дадоха на всички. На мене - не. Гледали ме по телевизията, как се пеня със стихове, вместо да бича чалга, а освен това не съм мангал биещ се в гърдите - "Штоту съм сигън-мигън ли!?!") От друга страна, закуските които консумирам епизодично се оказаха толкова тънки, че не успях да заделя от тях за да си купя лека кола. (По закон, касовите фишове грижливо събирам. Предстои някаква глупееща лотария!) Човек на години, бухам ли бухам пешачка. Хубаво обливан с улична помия от леките коли на всевъзможни мутри (Рискове на занаята!).

ТОЗИ ТЪЖЕН ЛИ ТЪЖЕН понеделничен ден, в природната околна среда нещо отново се бе смачкало. Това усещаше най-вече моята бедна, задъхана, влачеща се по тротоарите на Белоград, непокорна измъчена душа. (Книгата ми го доказва!) От кафене до читалище. От читалище до училище. И отново. До обед не успях да продам нищо. Независимо, че една очарователна заместник-директорка почти ме кандардиса. Що не взема да й подаря няколко броя с автограф, (Да ги продаде на учениците в интерес на родител-учителското настоятелство!). Хей така - наакеря. Без дори кафенце да почерпи. Овреме се опомних. Грабнах тежката чанта с моите калпави книги. Хукнах през глава, кряскайки диво.
- Пазете децата си, Хора - а - а!
Но, уличният шум бе дотам оглушителен, че не вярвам някой да е чул моя вопъл. Разкошните директорски кабинети се оказаха пълни с ледени сърца. (Видят ли писател, вземат го за контрольор от НАП!) Читалищата занемарени и безжизнени. (Фитнес зали с продажба на стимуланти!) Библиотекарките - до една пишещи, чак публикуващи. (Красавици пропуснати от сутеньори!) Към краят на работния ден, изплезил език от умора, достигнах училище събрало под един покрив надежди за настоящи примирения и бъдещи противоречия. Паднах в един фотьойл, па заспах.

ПО ЕДНО ВРЕМЕ НЯКОЙ МЕ ПОДРИТВА. Отворих едно око - подир това второ. Бе едър като стогодишен дъб бодигард.
- Тук не се спи!
- Къде бе, морски?
- Долу, братò, зад портиерната има каюта.
Побъбрихме. Обсъдихме живота. Напълно законно, по правилник и заповед, ми взема номера на личната карта, хвърли поглед към изкуственото ми чене, че и в чантата успя и надникна. Не помня да е пребърквал джебове, но лулата ми изчезна. Печен човек - няма що. Някога бил голямо нещо - едва ли не контра-адмирал. Сега - почтен бодигард - но от сой и класа.
- Пфу! - отсече. - Книги! Абе, кой чете днес, бе човек! Жив ли си или на жив се правиш!?!
Дремехме и дрънкахме. Дрънкахме, и се правехме на отколешни познати.

ТОГАВА ДИРЕКТОРКАТА СЕ ЯВИ. Покани ме в предверието на своят работен кабинет. (По-навътре не пожелах!) Бе пълно с фикус и мушкато. Докато се ориентира къде да ме настани, небето смрачи. Тресна гръм.
- Какво е това? - запита спретнатата жена, сякаш аз отговарях за местните данъци и такси.
- Бомбаджии, колко щеш, - отвърнах учтиво, докато вадех кочана с фактури. - Има ги, и на небето.
Жената ме изгледа подозрително. Прелисти книгата. Сви рамене. Съвсем наясно била със съвременната екология. Не съм изглеждал еколог, колкото да ми е мъчно. По-скоро съм изглеждал на поет проспал творчески планове, за сметка спестяванията на баща си. Би могла да закупи две книги на цената на една. Да сляза в касата, за да си получа парите.

ТОЧНО В ТОЗИ МОМЕНТ НА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УСПЕШЕН ДИРЕКТЕН БИЗНЕС, вратата се разтвори. Нахлу пребледняла и разтреперана учителка.
- Госпожо директор, - занарежда на пресекулки, - в час по еко … в час по еко … падна гръм …
Директорката ме изгледа, сякаш аз бях пуснал божественият гръм.
- А именно?
- Ами, - запелтечи отново жената, а аз й налях чаша вода, - докато си водя най-примерно часа; съгласно вашите изисквания и тези на Отдела, по последните промени в инструкциите на МОН и по КТ; през отворения прозорец изненадващо - Пра - а - ас! - тресна гръм.
- Какво - о - о!?!
- Тресна гръм, - продължи бедната изплашена жена. - На децата косите им щръкнаха към тавана! … Пра - а - ас! … Нещо светло прехвърча! К - ю - ю - т! Шлю-у-уп! Да - а - ан, в черната дъска. А там виси отворена тази вносна най-нова найлонова карта, - жената размаха в ръце навита географска карта, от която все още вееше дим. - Гдето от екскурзията по линия на Зелен Полумесец през границата прекарахме, че едва не ни задържа граничния контрол, за незаконна търговия с географски пособия и карти . . .
- Я, отвори картата!?!
Учителката въздъхна. Разгъна навитата географска карта. На местото на древния славен Белоград личеше хубаво обгоряла дупка. Надписът се мъдреше тежко опушен:

"ЕКОЛОГИЧНА КАРТА ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА".

Побързах да сляза при касиерката, където учтиво ме уведомиха, че ще ми бъде платено на два транша по банков път. Свих рамене. Все едно, да чакаш писмо от умрял.
The End
1987-2012

(c)2001-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ

разказ
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

МОЯТА КУТИЯ ОТ РАХАТ-ЛОКУМ се оказа съвсем американска работа. ("MADE IN U.S.A." върху дъно, капак и корпус!) Виж ти, дори в Америка се консумира локум. (Пълно с македонци!) В промишлени количества. (Индустриална нация!) Предназначен, най-вече за армията. (Това са военните - харесват да лапат!) В тази изключително здрава, почти вечна ламаринена кутия трябва да е имало локум, способен да подслади живота горе-долу на рота - рота и половина, по време на Втората Световна Война. Преди атака. (Подир атака - мацки!)

ДАЛЕЧ ПРЕДИ ТАЗИ ЖИВОПИСНА КУТИЯ да попадне у дома, бе станало махленска тайна, как Баба Македонка, (Независимо от немската окупация!), държи несломими връзки зад океана. Двама шегобийци евреи от тарафа, (Мезар-Кезар и Сие!), бяха пробвали номер с презокеански телефон в маза и таван. Но, Баба Македонка, жена лъгана-прелъгана, бита-пребита, видяла-патила, разкри тази плитка измама. Тогава се разбра. На македонци еврейски номера не минават.

БЯХА ВРЕМЕНА на безчислени въздушни тревоги. Щом сирените завиеха, а радиото започваше да излъчва предупредителни позивни, всеки хукваше да се крие в недалечния общински разсадник. Сякаш бомби не биха могли да поразят всеки един запустял общински разсадник. Освен Баба Македонка. Смело оставаща на откритата циментова площадка на стълбището пред своят дом. Провесила през врат старомоден месингов далекоглед. Вперила поглед в небето. Под неистов вой на сирени и крясъци на обезумялата тълпа, старицата броеше прелитащите над Белоград летящи крепости, потраквайки със златни изкуствени челюсти. При отбой, махалата се завръщаше вкупом. Заварвахме Баба Македонка да се кръсти. Неотменно на своя пост. Дали благославяше или проклинаше?

ТОЙ БИЛ ТАМ, върху крилете на свободата, нейният единствен син, твърдеше старата жена, върху крилете на някоя от прелитащите летящи крепости. Бомбомерач-доброволец, изключително близък на човека създал тези същите летящи чудовища; обикновен пройдоха от Севлиево. Заради нейният син, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над София, Кюстендил и Добрич падали, падат и ке падат. И, нека падат. (Тяхна мама и капут!) Момчурляците не пропускаха да подпитат. Дали не очаква да й пуснат отгоре, нещо по-така - че съвсем да й олекне? Баба Македонка свиваше рамене.
- Мине ли Войната, - казваше старата зачумберена жена, - ке се чине - ке се види …

ВОЙНАТА ПО ФРОНТОВЕТЕ наистина взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди разпяха хорове-частушки. Доброволци се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана трофей. Един подир обед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон донесе важно съобщение. Баба Македонка притисна съобщението до сърце. Развя го победоносно по комшии. Както бе по чехли (Застъпани обувки от преди Войната!), хукна към Пощата. О, колко горда и честита, бе тогава тя.

КОЛЕТЪТ, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи!), се оказа тъпкан с удивителни съкровища. Безценни вещи, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак. За децата - дъвка на кило, шоколад, майонеза в туби, и - хай-да-да!За жените - бельо втора употреба. (Запазеничко, ма!) За мъжете - еднократни самобръсначки, саморазпадащи се подир употреба. (Една все още крее, във въпросната кутия от локум!) За болните - пеницилин. За здравите - кафе в консервени кутии. За Баба Македонка хубаво разработени пластмасови изкуствени челюсти втора употреба. (Имаше си нови, но ги смени. Не желаела в уста фашистко злато.) Жените на Белоград пръв път видяха странни женски чорапи, наричани чорапогащник. (Подходящи за всеки задник, но не и за корсет със жартиери!) Децата вкусиха дъвка с мирис на джоджум. (За дълги години под СИВ-възбрана!) Бай Ламбрин, местния касапин, получи вечна писалка по-късно наричана химикалка. (Като я изпишеш - хвърляш. Ако имаш друга.) Всеки от Старата Махала около Баня Вергиев в Белоград, Област Варна, Царство България, получи по нещо за спомен. Получих и аз. Настоящата празна ламаринена кутия от американски рахат-локум. С трайно отпечатан Чичо Сам върху капака. (Остра брадичка, присвити очи - все му тая, на главата цилиндър обсипан с безброй звезди!) Как държавнически безгрижно хапва безкраен розов рахат-локум. Заедно със спомен за отчаяното внезапно сбръчкано лице на Баба Македонка. Потресена от писмото на нейния отдавна побягнал зад океана син.:
"Мила Майко, много съм добре, не ме очаквай …"

ПОМНЯ Я - на нейното си място. По същото си време. Когато вече нямаше никакви други тревоги освен учебни. Как стои вцепенена от мъка. Със същия месингов далекоглед провесен през врат. Сред нощ. И насред ден. Завинаги загледана в небесата. Небеса, по които бе недопустимо да прелети дори ястреб. Една мразовита есенна заран, съседи я намериха скупчена от студ, Сбъркана от мъка. С мъртвешка пяна на уста.

ИЗТИЧАХА ЗА ОБЩИНСКАТА ГАЛЬОТА. Трак - трак - трак - право в Общинската Болница. (Прекалено хуманен институт още тогава!) В Общинската Болница, Баба Македонка не преставала да преповтаря.
- Поне една да бе пуснал …
- Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как' трèбе
- Поне една . . .
Ставало дума; пояснил на махленските баби лекуващия лекар; алтернативен партай-генозе и при немци, и при руснаци; ставало дума за нещо съвсем безобидно. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите елементи на моите старешки спомени. Но, аз имам своя собствена теория.
THE END/1998-2012

(C)2000-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

П И Р О Н

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
(Из сборника "Разкази от кутия с рахат-локум")

ПРОБЛЕМЪТ със старата липа на Вергиеви бе, че от нейният цъфтеж бе заинтересована цялата махала. Някога тези места са били извън Стар Белоград. С навлизане на цивилизацията, тук са били изградени вили. Превърнати по-късно в тежкарски аристократски къщи. (По време на Войната и особено подир нея, в техните пристройки обитаваше махленски плебс!) При регулация на квартала в началото на тридесетте години на двадесети век, общинските власти дали погрешна линия. Една липа на възраст останала извън двора на Дом Вергиеви. За да се превърне в махленска собственост. По времето за което говоря; време за което днес не иска да си припомня почти никой - и напразно; тази липа трябва да бе стотина годишна. Въпреки това, всяка пролет липата цъфтеше. Излъчвайки безумен аромат. Но, бяха настъпили нови времена. Този цъфтеж - не бе ли подозрителен? Този аромат - не бе ли упадъчен? Какви са тези дребнобуржуазни глезотии с липов чай и мед? Поредно "ново" време побърза да се изяви. С тежка дървена табела, (Все още се спотаява в една маза!), прикована с огромен пирон върху видялото и патило тяло на липата.

***"ЗАБРАНЯВА СЕ БРАНЕТО ПО ЦЪФТЕЖО!
УТ КМЕТО"***

Никой не повярва в това абсурдно разпореждане. Щом липата разпусна цвят, а пчели налетяха от отвъд езерото за да пият истински нектар, с празни възглавки в ръце махалата накачоли Липата. Изневиделица изтрополи файтон. Слезе човек, след него втори. Разтвориха стълби. Напълниха кошници. А нас, по реда на закона, прогониха. Като ни потрябва - да си купим - от аптека. Не се изискват купони.

СЛЕДВАЩАТА година липата се разбуди с поредно разпореждане побито с пирон, и щатен пазител с патлак. Обикаляхме наоколо с празни възглавки в ръце. За какво е всичко туй? Никой не успя да се покатери. Никой не откъсна и цветче. А, тази година липата бе изключително руйна и дъхава.

НА ТРЕТАТА ГОДИНА съобщение, не се появи. Не се появиха и пазванти. Липата не роди. Старият Вергиев, в присъствие на три баби с хурки на пояс, и ято дечурлига с патлангачи в ръце, изкачи дървото, па огледа. Слезе бавно, съвсем угрижен. Със сълзящи старешки очи.

- Липата си отива … - рече. - Липата съхне … Да не повярва човек … Амин!

До есента липата окончателно изсъхна. Белнаха се голи клоне. Дойде шумен трофеен джип. От него слезе важен униформен мъж. Огледа дървото. Разпореди се. Шофьорът порови в багажника, извади кофа с вар. Отбеляза върху липата огромен кръст. Дойде бригада с трион. Трионът бе с мотор. Моторът окънтя цялата махала. При най-цивилизовани предпазни мерки, Старата Липа бе изкоренена. Трупът отрязан и, отнесен в дъскорезница. Коренището изоставено на произвола на съдбата.Сякаш килнат на една страна огромен недооглозган кокъл. Един от корените бе недоотрязан. Кръвна нишка от повърхността, към вътрешността на земята. Не преставам да си мисля; а това често иде и през сън; че тази странна органична жица някога - идеше направо от Сърцето на Земята. Телеграф, по който човечеството не престава да получава; но така и не успява да разчете; онези достоверни сигнали, които умоляват да си останем хора.

В КРАЯТ НА ЕСЕНТА дойде камион. Съсякоха останалия корен, а раззеленилите се и посъхнали листенца помачкаха с нозе. Забиха в посъхналото сърце на Липата огромен стоманен клин. Удариха по него с боен чук. Коренът се предаде.

ПОДИР ТОВА? О, подир това подравниха за паркинг. Има го и днес. Превърнат във вонящо квартално сметище. THE END/02.07.2012.

BACKFLYING BIRD, short story, Hemy VARNALIS

(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕД

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?
О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
Не, не знае никой . . .
НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.
ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери. И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти. Ето, как стана всичко туй.
ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА,
по служба. Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми. То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …
- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.
БЕ ПАДНАЛ
хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под.
ПОПАДНАХ
в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.
НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.
РАЗБУДИ МЕ,
нестройна песен на жена. Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз?
ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.
Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.
ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.
И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.
Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.
Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.
СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.
СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.
THE END
(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
E-mail: hemy@abv.bg

(c)2012-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

НЕРДЕ ВЕЖДИ – НЕРДЕ ДЕЛОВ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

КОЙ КАКВОТО ЩЕ ДА КАЖЕ, НО ЦАР ФЕРДИНАНД ПЪРВИ КОБУРГ-ГОТТА, ЩЕ ДА Е НАЗНАЙВАЛ - ЩО ДА Е - ОТ ВОДЕНЕ НА ВОЙНИ. ПОБЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ СА НЕСЪМНЕНИ. ДРУГА Е РАБОТАТА, ЧЕ В ИМЕТО НА НАСТОЯЩИЯ ВРЕМЕНЕН МЕЖДУЕВРОПЕЙСКИ ГЛОБАЛИСТИЧЕН РАХАТЛЪК; ПОДЛОЖИЛ НА РАЗОРЪЖАВАНЕ МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ - ВСЯЧЕСКИ ОКУРАЖАВАЩ ПРЕВЪОРЪЖАВАНЕТО НА НАШИТЕ СЪСЕДИ; СЛЕДВА ДА СИ ЗАТВАРЯМЕ ÒЧИ. ДОКАТО СИ СЕ ПРЕСКУНДВАМЕ НАОБРАТНО. ЩОТО, СПОРЕД МЕСТНИЯТ МИНИСТЪР НА КУЛТУРАТА, ВОДАЧЪТ НА ПРОТУРСКОТО МИНЬОРИСТКО „ДВИЖЕНИЕ ЗА ПРАВА И СВОБОДИ“, Е ВЪЗДИГНАТ В „ПОЛУБОГ“. НО, НАРОДЪТ ЗНАЕ. НАРОДЪТ ПОМНИ. БЕЗ ДА ОСПОРВА. ПЕРФЕКТНАТА АТАКА НА ПРОЧУТИЯТ НЯКОГА; НИЗВЕРГНАТ ПО ВРЕМЕ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗМА – КОЙТО ПЪК НИКАК НЕ БЕ ГЛОБАЛИЗЪМ; ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ВАСИЛ ДЕЛОВ (1861-1938.!). ПРИ ПРЕВЗЕМАНЕ НА ТОЗИ ИЗЦЯЛО ПРАБЪЛГАРСКИ ГРАД. 

ПРЕД ЖУРНАЛИСТИ, УВАЖАЕМИЯТ ЛИДЕР НА ДПС АХМЕД ДОГАН СИ ПОЗВОЛИ ДА ПРЕПОРЪЧА „ОБЩ ПРОЧИТ НА ИСТОРИЯТА НА БАЛКАНИТЕ.“ СИРЕЧ ТАЗИ ИСТОРИЯ ПОДЛЕЖИ НА ПОРЕДЕН ГЛОБАЛИЗИРАН КОРЕКТИВ. НО, НЕ Е ЛИ ПРЕКАЛЕНО КОРИГИРАНА ИСТОРИЯТА НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ!?! ПРИ ТОВА ВИНАГИ В ЧУЖД ИНТЕРЕС? ДО КОГА!?! НЯМА ВОЙНА БЕЗ УЖАСИИ. КОИТО ТЪЙ ЛЕСНО СЕ ЗАБРАВЯТ. ЗА УЖАСИТЕ НА БЕЖАНЦИТЕ ОТ ВРЕМЕТО НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА, ЗА ВИНАТА НА КОБУРГА, ЕЛЕГАНТНО ПОДХВЪРЛЯ В НАЧАЛОТО НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК, ПРЕМИНАВАЩИЯТ ПРЕЗ СТОЛИЦАТА ВОЛНОНАЕМЕН ЖУРНАЛИСТ ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ. (1899-1961.) СТАВА ДУМА ЗА ТРАКИЙСКИ БЕЖАНЦИ, КОИТО „СТАРЕЦЪТ“ БЕЗУЧАСТНО НАБЛЮДАВА ОТ ЛУКСА НА ВАГОНА НА ЦАРСКИЯТ ВЛАК.

АХМЕД ДОГАН Е ДОНЕЙДЕ ПРАВ. ВСЯКО ПОСТАВЯНЕ НАСЛЯПО НА „КАЗУСА ДЕЛОВ“; А ТАКИВА КАЗУСИ СА БЕЗБРОЙ; „ЕРОЗИРА САМАТА ДЪРЖАВНОСТ“. ПОД ЧИЕ ДАВЛЕНИЕ ТОЗИ ИЗМИШЛЬОТСКИ КАЗУС, ТАКА ИЗНЕНАДВАЩО Е ПЛЬОСНАТ ВРЪЗ СПОМЕНИТЕ НА СТРАДАЛЦИ, МОЖЕ ДА СЕ ГАДАЕ. КАТО-КАК НЕ Е ПРЕВЕНТИРАН ОТ СЛУЖБИТЕ? НЕ СЕ ЛИ ЦЕЛИ ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ЦИКЪЛА НА ОРГАНИЧЕСКО АМАЛГАМИРАНЕ НА ОСТАТЪЧНИ ВРАГОВЕ И НАСТОЯЩО КОРЕННО НАСЕЛЕНИЕ? КОЙ БЪРЗА – ЗА КЪДЕ? ТОЗИ СЪШИТ С БЕЛИ КОНЦИ ПРОБЛЕМ – ОТ ВНОС, ВСЕ ПОВЕЧЕ БЕЛЕЕ С ПРИНУДИТЕЛЕН РАЗПАД. ПОЗАКЪСНЯЛОТО СЪС СТОЛЕТИЕ ПОСМЪРТНО УДОСТОЯВАНЕ НА ОСВОБОДИТЕЛЯ НА КЪРДЖАЛИ ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ВАСИЛ ДЕЛОВ СЪС ЗВАНИЕ "ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН", ЕДВА ЛИ СМУТИ НАШЕГО РОДА-БОЛГАРИНА. ПОНАВИКНАЛ НА ЗАДГРАНИЧНО ИНСПИРИРАНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАДЯВКИ. УПРАВЛЯВАН ОТ ПСЕВДОКОНСОЛИДИРАНА БЮРОКРАЦИЯ. ПОНЕСЪЛ БЕЗБРОЙ ПРЕСЕЛЕНИЯ. НЕУМОРНО НАХЪСКВАН ЕТНИЧНО. КАИЛ ЗА ПАРЧЕ ГЛОБАЛИСТИЧЕСКИ ХЛЯБ, ТОЙ – НЕИЗТРЕБИМИЯТ БЪЛГАРИН! – ЛЕСНО БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ПОДВЕДЕН. НО ЕДВА ЛИ И СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА МЛАДЕЖ. В ТОЗИ СМИСЪЛ, СТАРИТЕ ПОБЕДИ ОТ ВРЕМЕТО НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ; КОГАТО СЛАБАТА ФЕРДИНАНДОВА ДИПЛОМАЦИЯ НЕ ПОЖЕЛА ДА ПРЕДОТВРАТИ КОНФЛИКТ НА БАЛКАНИТЕ; НЕ БИХА СТОПЛИЛИ НИКОГА НИКОГО. ОСВЕН НЯКОЙ МИНИСТЪР НА КУЛТУРИТЕ ЗАЛУТАН ДА УДРЯ МЕТАНИ – ТУ НАТАМ – ТУ НАСАМ. НИКОГА БОГУ. 

THE END

05.11.2012

THE VOICE OF THE PASSED FAR AWAY TIME, short story, Hemy VARNALIS

(C) 1988-BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY

ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ 

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния червей, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано – обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби, това момче не подозираше, че наученото от него днес – за мене е отминало вчера. О, това момче успeшно се продаде. (Да му бере грехът онзи, който го препродаде!) Но, тъй върви светът - кеш.
Как да е.
Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия Помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, (The Poltical Police!), потеглих в задгранична командировка. На борда на старомодния пристанищен спасител, моторният влекач “Нептун”. Старомоден кораб, непригоден за пристанищни маневри, и поради това, “влекач-спасител обща употреба”.
Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапаратче “Смяна-8”, и бутилка-две коняк “Плиска”.
Не бях пътувал по море.
Не знаех, че простоватите хорица в него, са в онзи постоянен преход, едва напоследък възприет от политиците, (Тяхната Мама!), за глобална баламосваща стратегия. Докрай толерантно, това морепла-ващо племе, е в непрестанен в преход - не само от пристанище до пристанище, но и – от душевност в душевност. Макар през непосилен бач и алкохоли. Турих за кураж бръснача на Дядо Николай в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача.

КАПИТАНЪТ
недоволно изсумтя, па се втурна в салета и започна да укрепва символичната стенна скулптура – капитан с лула и маймунка на рамо, докато се кръсти пред иконата на Свети Николай Мореспасител.

НАЧАЛСТВОТО
помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки, Моето Си Време На Времената бе така богато, че освен профанаторски бач, не предвиждаше разсъблечени шеги. През цялото това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора, Дарданелите и Адриатика - до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки= Изтъквайки, че без да е квалифициран моряк, е оморячил мнозина. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта, пред параходната пишеща машина. Където записвах - не зная дали ще бъда разбран правилно - партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен. Дали усещаше, че си отива, заедно със Своето Си Време На Времената?
СПОМЕНИТЕ: БЕ ЗНОЙНОТО ЛЯТО НА 1942-РА. НАД БЕЛОГРАД НИСКО ПРЕЛЕТЯ ”МЕСЕРШМИД”. ВСИЧКИ ЗАЛЕГНАХМЕ ПОД МАСИТЕ. РАЗБРАХ, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛА ВОЙНА . . .

- Така започват спомените на генерал Д. Д . . .
- И той - от наш’то село …
Понечих да сложа запетайка.
- Ще сложиш, когато се разпоредя!
Поисках да се възмутя.
- Нямаш думата! Отвори хладилника – разлей водка!
СПОМЕНИТЕ:
СТОИМ СИ НИЕ В МЕХАНА “ТРАКАТА”, ПИЕМ СИ ПИТИЕ ЗАЕДНО С А. П. ФРУДКИН – ТЪРСЕН ОТ ЗАКОНА, ПА КОМЕНТИРАМЕ ПОЛИТИКАТА. ГЛЕДАМ, ПО ПЪТЕКАТА ОТКЪМ “ЕВКСИНОГРАД” ИДЕ ЦАРЯТ. СКОКНАХ, И ВДИГНАХ СВИТ ЮМРУК.
- ДА ЖИВЕЕ СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ –Я - Я!
ВИКАМ И СЕ КИСКАМ, А НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО МЕ ИЗГЛЕДА-ИЗГЛЕДА, ПЛЕСНА ПО БОТУШ С БИЧ, ПЛЮНА И ОТМИНА.”

- Но, това с плюнката, го има в спомените на писателя Г. Б. …
- Те, не са автентични! Отвори хладилника – разлей водка!
Нямаше как, да не се възмутя.
- Повтарям! Отвори хладилника – разлей водка!
Това разбутване на стари мераци, не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, (Стриктно до безумие, бе онова време!), траех. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито, взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, едва преди тридесетина години. Въжето на този влек, бе дълго точно шестотин метра. Въжето бе тежко. И, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини.

НА БОРДА НА “КОПАЛ”
имаше дежурна команда с капитан, и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за командировачна корабна валута. (1.68 USD daily!) За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласът на Кораба.

СТОЯХ НА КЪРМАТА, разговарях по укавето с капитана на кораба, окачен на въже подир нас, а след него на друго въже - още един влекач. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. А когато ругатните, кой знае защо – престанаха, някакъв несдържан вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу, разтърси ме, направи да потръпна.
- Мамка му! “Копал” проговори!
- Какво – о - о?
- “Копал” проговори – нима не разбираш?
Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които стари моряци смайват новаци.

НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ,
над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби. Главна цел на нашето просяшко пътешествие.
Докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от местен пилот, викът се повтори и потрети. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти, споменувайки Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил. Пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, полагаем му се по традиция и обичай.

НА МАТАПАН
морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, да продължа с историята от 22.06.1942., за самолета-изтребител минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът - тогава безработен пройдоха, играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолет, по онова време, трябва да е било доста необичайно явление за нашите причерноморски места. Днес така добре опоскани, от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше.
- Началство, - думам, - някой за нещо някого вика …
- Нека си вика! – сряза ме Шефът. – Ти пиши, пиши, пиши …
- Корабът подир нас - стене и оплаква …
- Глу – пус – ти! Моряците вече ти напълниха главата с глупусти!
Но установих, как потрепера. Подобни грубияни вътрешно, са страшно деликатни. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.

ПАТА-КЮТА, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?

ПРЕХВЪРЛИХ СЕ на старият “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега, пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с десетина почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, едва ли не унищожителен, съвсем човешки вик.
- Ау – у – у …
Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми, някой плачеше, и се вайкаше. Мислех, че този непонятен плач дочувам само аз, но корабният вацман кимна.
- Това е Той!
- Кой!?!
- Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета.
- Хайде де!
- Нима не знаеш? Духът на кораба се ражда и витае, още със спускане му на вода. И, за да предупреждава и да жали – обърка ли се нещо. Преди нарязване – вие като смок. Казват, всичко зависи от Кръстницата.
- От какво?
-От Кръст – ни – ца – та! Доколко е достойна!
- А!
- Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!
Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил местния пилот. Димеше безобразна пура. Ругаеше по укавето портконтрола, да престанат да го крънкат за уиски. Веднага разбра, че не съм морски. Все пак, изкарах маневрата до край. Под подозрителния поглед на престарелият пилот. С ругатни и насмешки, старият безпомощен и безмоторен “Копал”, бе изтласкан там. На лобното место за стари кораби. В дъното на залива на белоснежния чаровен Сплит. С такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. През всичкото това време, Викът На Кораба, не преставаше да ехти и да жали. При набиването на “Копал” върху дървения слип, викът нарастна, извиси се и замря. Примирен, както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, със Върховната Повеля На Съдбата.

ДОКАТО ПИЛОТЪТ НАДЪНВАШЕ "КОПАЛ" върху почернялия от отпадни масла дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на друг, захвърлен за наряЗване, леш. От това, спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Прекосхме през него, за да слезем на брега. Бе прахолясалият пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития дегенерат “Копал”.

НА БРЕГА СЕ ОГЛЕДАХ. Дузина кораби бяха вирнали носове, в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това. Почувствах се малък, нищожен, жалък предизвикател на съдба, която никога няма да ме пресрещне. Пред цялото това майсторство на гения човешки. Обслужвало хората десетилетия. Насилствено натикано на слом. Щото, истинската съдба на корабите е, да приключват гордо своят жизнен път. Не на някакво си мизерно режище, а на дъното на океана. В ушите ми нахлу, разлюля се, прозвуча и се разля, онзи неукротимо мощен хор на умирающи кораби, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море.
А наоколо свистяха оксижени.
А наоколо пухтеше маневрен локомотив. Отнасящ пакетираното в бали корабно желязо, в недалечна мартенова пещ.
В ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите, залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на затворници превозвани някога през Атлантика до Кайена, заедно с капризите на богаташи; но и викът на очакващите своята съдба безброй порутени ръждиви съдове, обсипали бреговете на света. Поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Печалби. Хор, от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълна и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати - рядко препредаващи друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти.

РАЗБЪРЗАХМЕ СЕ през портала на Режището, и навън. Днес съм убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”, хорът на всички онези поживяли весело, преборили се здрава, попаднали под хирургическия нож на Новото Време. Такъв му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. Да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали бе навиквал? Дали ги ползваше за нещо? Не зная, все още, човешки стон да е някак си оползотворен. Независимо, от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.

ВСИЧКО ТОВА
отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава, с какво му попадне. Рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше мой отдавнашен познат. Последният капитан на последния рейс, на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.
- Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!
- Що си надробил?
- Вземи фенер!
Повървяхме в мълчина.
- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежур-ствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я, като младоженци. Докато се случи Онова …
- Кое “Онова” …
- Нима не помниш “Копал” ?
- Викът на Кораба, ли?
- Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома.
- Вместо жена си ли, ме викаш?
- За кураж!
С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.

НЕ БЕ ДАЛЕЧ.
Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. Качихме лодката, за да се изтеглим по въже до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.
- Видя ли?
- Какво да видя?
- Някой броди из машинното …
- Ясно, не си сам.
Но, Викът отново се яви, изпълни околното пространство със странна звукова материя с едва доловима честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довър-ши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.
- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включ-ва, и изключва …
- И, само това?
- Не само това …
Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, где' се дума. Уж печени мъже, а до зарана не мигнахме с фенери и топори до главите.
- Ау – у - у …
- Ау – у - у …
- Ау – у – у …
През цялата безкрайна сякаш нощ генераторът, сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки стъпки бродеха по палубата. После спираха. Под илюминатора на каюта номер 17. Пред самата врата.
Скоквахме. Пипвахме противопожарните топори. Но знаехме, че е безполезно и безславно.
- Трас …
- Трас …
- Трас …
Като изпушихме и последната цигара клюмнахме, па заспахме.

РАЗБУДИХМЕ СЕ към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо. Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Там бушони нямаше. Дълго се гледахме втренчено в очи. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, всъщност Вик На Пореден Умирающ. Побързахме към палубата. И открихме, как палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.
- Това бе Корабът! – Пророни моят приятел.- Корабът плаче. Усеща, че е време да отиде на слом . . .
Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.
Те идваха за своето.

THE END/04.11.2012.