ТИХОМИР ЙОРДАНОВ - НОВА КНИГА - ЮЛИЙ-2013.

FIORE CON RADICCHI . . ., shorts story, Hemy VARNALIUS

BULGARIA, VARNA-CITY, THE MONUMENT, JULY-2013.!?!

POETRY - ANKOFF - MARKONY-ART - 2012.

ВТОРИЧНИ ИЗБОРИ ЗА КМЕТ - ПРЕБРОИТЕЛНА ЗАЛО В ХАОС - 07.07.2013.

BULGARIA, VARNA-CITY, SEPTEMBER - 2012., by Hemy VARNALIUS

СЪС СИЛАТА НА ТРАМОНТАНА, разказ и илюстрация, Неми ВАРНАЛИУС

С Ъ С      С И Л А Т А      Н А    Т Р А М О Н Т А Н А

РАЗКАЗ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПРЕЗ НОЩТА ИЗЛЕЗЕ ВЯТЪР. ВЯТЪРЪТ БЕ СИЛЕН И НАПОМНЯШЕ БУРЯ В БИСКАЯ. ТОВА Е ТРАМОНТАНА, РЕЧЕ СИ ЧОВЕКЪТ. ТАКА СИ СЕ ПРОМЪКВА. ПРЕЗ ФРАНГА-БАИР – ЧАК - НАНАСАМ. ПРЕЗ БЕЛОГРАД – ЧАК – ДО ПОРТА. ГОНИ МОРЕТО - ФЮЙ - Й - Й! - ГОНИ ГО ВСЯКА ЕДНА КАЛПАВА НОЩ. ЛОШО Е, ЧЕ ВСЕ ПО-РЯДКО ГО УСЕЩАМ. ПОРАДИ КАКВО? ПОРАДИ ВЪЗРАСТТА, КАЗА СИ КАПИТАНА, ЕТО ПОРАДИ КАКВО.

ВЯТЪРЪТ БЛЪСНА ВРАТАТА НА ГАРАЖА, ПРЕВЪРНАТ В АТЕЛИЕ ОТ ЖЕНАТА ТЪЧАЩА КИЛИМИ. ЗАПЪНАТА НЕ ОСОБЕНО ЗДРАВО, ВРАТАТА ПОХЛОПВАШЕ ПРИ ВСЕКИ ТРАМОНТАНЕН ПОРИВ. ВЪРВЕШЕ ШУМ НА БЯГАЩИ ЛИСТА. ВИХЪРЪТ ПРЕПУСКАШЕ С БЪРЗИНА НА ЕЛЕН. И СЯКАШ, СВЕТЪТ БЕ ЕДИНСТВЕНО НА ДВАМАТА.

МОРЕТО БУЧЕШЕ НЕДАЛЕЧ. МЪЖЪТ ОКОНЧАТЕЛНО СЕ РАЗСЪНИ. И РЕШИ, ЧЕ МОРЕТО ВЕЧЕ НЕ ЕХТИ КАКТО В ОНЕЗИ ДАЛЕЧНИ ДНИ. КОГАТО БЕ ЕДИНСТВЕНО УДИВИТЕЛНО ЯВЛЕНИЕ В ТЕСНИЯ ПОЛУКРЪГ НА ДЕТСКИЯ ХОРИЗОНТ. ВПЕРИ ОЧИ В БЕЗЛИКИЯ БЯЛ ТАВАН. ИДЕЩОТО УТРО БУДЕШЕ ЦВЕТОВЕ ПО ОПНАТИЯ ВЪРХУ ТЪКАЧНИЯ СТАН КИЛИМ. ВЪРХУ ТВЪРДОТО ЛЕГЛО ПОД ШАРЕНА ЧЕРГА, ЕДНА ЖЕНА СТЕНЕШЕ ПРЕЗ СЪН. ЖЕНАТА СЪНУВАШЕ МЛАДОСТ. СВЕТЛЕЕШЕ. МАЛКИЯТ КВАДРАТ НА ПРОЗОРЕЧНОТО СТЪКЛО ПОТРЕПВАШЕ ЗАЕДНО С ВЯТЪРА. ЗВЪНЛИВ СЪНЕН ЕКРАН ПРОНИЗАН ОТ НИШКИ НА АРМАТУРА. ПОДОБНО СМОК, ПО НЕГО ИГРАЕШЕ СЯНКАТА НА УГНЕТЕНА ОТ ВЯТЪРА ЛИПА.

МЪЖЪТ СИ СПОМНИ ВИДА НА МОРЕТО, В ТОЗИ НИТО КЪСЕН - НИТО РАНЕН, ПОЛУНОЩЕН ЧАС. ПОМИСЛИ, КАК ВЪЛНИТЕ ПОЕМАТ ИЗ ГЛЪБИНИТЕ СИЛА И МОЩ. ЗА ДА ПРЕХВЪРЛЯТ НИСКИТЕ БОРДОВЕ НА ТАНКЕРИ ПО РЕЙДА. КАК ГОРОЛОМНО РЕВАТ, КАК БЕЗПОМОЩНО ГРИЗАТ ПРЕСТАРЯЛАТА ВЪЛНОЛОМНА СТЕНА. КАК ТАЗИ СТЕНА СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯ НА МОРЕТО. ПОД РЪЧНОТЪКАНИЯ СЕЛСКИ ПЛАТ, МЪЖЪТ ПОЧУВСТВА ТОПЛИНАТА НА ЖЕНАТА. УСЕТИ ТЯЛОТО Й - НАЖЕЖЕНО И ТРЪПНО. ДОЧУ ДЪХЪТ Й. И, КАКТО ЛЕЖЕШЕ САМ-САМИН В НОЩТА, ОБХВАНАЛ СЕБЕ СИ, ЖЕНАТА И СВЕТА С МИСЪЛ СЕ ЗАПИТА, КОЕ ГО Е РАЗБУДИЛО ТАКА НЕНАДЕЙНО.

ТОГАВА, ОНЗИ ЗВУК ОТНОВО ДОЙДЕ, ПА ГО СПОХОДИ. Я, КАЗА СИ СЪНЕНО МЪЖЪТ, НА ВЪЛНОЛОМА НЕЩО СТАВА. БЕ НЕЗНАЙНО КОЕ ПОКОЛЕНИЕ МАРИМАН. БЕЛОГРАД, БРЕГЪТ МОРЕТО, ГЕМИДЖИЛЪКА, ГДЕ НИКАКВИ ГИ НЯМА. О, КАЗА СИ СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ МЪЖЪТ – НИМА ТАКА ЗАЧЕЗВА ВСИЧКО!?!

ЗАЕДНО СЪС ЗВУЦИТЕ НА ТАЗИ НЯКАК БЕЗКРАЙНА НОЩ, ЗВУКЪТ ДОЙДЕ, ПРЕХЛОПА И НАХЛУ. РАЗЧУПВАЙКИ СЪПРОТИВАТА НА НЕМАДЖУНОСАНОТО ПОТРОПВАЩО ПРОЗОРЧЕ. ПЪК СЕ НАСТАНИ. ТОВА Е КАВАКЪТ, РЕШИ МЪЖЪТ. КАВАКЪТ ВЕЧЕ СИ ОТИВА, РЕЧЕ СИ ТЪЖНО МЪЖЪТ, КАВАКЪТ СТЕНЕ И СЕ ПРОЩАВА СЪС ЗЕМЯТА, С БРЕГА И БЕЛОГРАД, РЕЧЕ СИ, ПРОЩАВА СЪС ВСИЧКИ НАС, СЪС ВСИЧКИ ОНЕЗИ НА КОИТО В КРЪВТА ДО СМЪРТ ШУМИ МОРЕТО.

ЗАСАДЕН В ДАЛЕЧНИ ВРЕМЕНА ОТ ЦАР, ДОШЪЛ ЗА ДА ОТМИНЕ, КАВАКЪТ Е РЕШИЛ ДА СИ ОТИДЕ. БРЕГЪТ ГО Е ХРАНИЛ ДЕСЕТИЛЕТИЯ С НАДЕЖДА. ДОКАТО ГРИЗЕ БРЯ, ДЪНО И КЕЙ, МОРЕТО ГО Е ПОИЛО СЪС СОЛ. КАВАКЪТ СЕ Е ПЕРИЛ-ВИРИЛ НАВИСОКО ВСРЕД НЕБЕТО. ОПЪВАЛ СЕ Е СРЕЩУ ВЕТРОВЕ, ОБЛАЦИ, ПТИЦИ, ХОРА И ЗМИИ. ЧАК ДО ТАЗИ ПРЕДЗИМНА БУРЯ. УСПЯЛА ДА ГО ПРЕБОРИ. ТАКА ЩЕ СИ ОТИДЕМ ВСИЧКИ НИЕ, РЕШИ ЛЕЖАЩИЯТ ЧОВЕК, ЩОМ УДАРИ НАШЕТО ВРЕМЕ. ДАНО ДА Е СРЕД БУРИ! ДАЛИ ЩЕ Е ВСРЕД ХАЛИ? НЕКА БЪДЕ ОТВЕДНЪЖ. (ПРАС! ГУДБАЙ ФОРЕВЕР!) МЪЖЪТ ОКОНЧАТЕЛНО СЕ РАЗСЪНИ. СКОКНА. ЛОВКО ЗАПОЧНА ДА СЕ ОБЛИЧА, БЕЗШУМНО И ТРЕСКАВО.

ДОКАТО НАХЛУЗВАШЕ СТАРАТА ПОЛУВОЕННА МОРЯШКА ГАЛАНКА, ВЪОБРАЗЯВАШЕ СИ ЧЕ КЪСМЕТ МУ НОСИ, ДОКАТО ТЪРСЕШЕ В ПОЛУМРАКА ЗАХВЪРЛЕНИТЕ ДЪНКИ, ЖЕНАТА ПРОДЪЛЖИ ПРЕЗ СВОЯТ СЛАДОСТЕН СПОКОЕН СЪН. НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА СЪНУВА, ЧЕ СЕ ЛЮБИ. ВЪРНА ЧАСА НА РАЖДАНЕ НА СВОЯТ ЕДИНСТВЕН СИН. НАХЛУ В ОПЕРАЦИОННАТА, СЯКАШ ЧУЖД ЧОВЕК. ВИДЯ СЕ ДА ЛЕЖИ УПОЕНА. ВИКЪТ НА ДЕТЕТО Я РАЗБУДИ, НО ТЯ НЕ ОТВОРИ ОЧИ. САМО ПРИТИХНА С РЪЦЕ НА ГЪРДИ, ЗАГЛЕДАНА В ОТДАЛЕЧАВАЩИЯ СЕ ОБРАЗ НА НЕЙНИЯ, КОЙ ЗНАЕ ЗАЩО, ИЗВЕДНЪЖ ИЗРАСТНАЛ СИН. НАПУСКАЩ ОГРОМНАТА БЯЛА ЗАЛА, ПОЛИТНАЛ НАД СВЕТА С ОГРОМНО РАЗЗЕЛЕНЕНО ДЪРВО В РЪЦЕ. КАК НИЩО НЕ БИ МОГЛО ДА ГО ВЪЗПРЕ.

ЖЕНАТА В ПОЛУСЪН РАЗБРА, ЧЕ МЪЖЪТ КРАЙ НЕЯ Е РЕШИЛ. И ТРЪГВА. ИСКАШЕ Й СЕ ДА СТАНЕ, ДА СКОКНЕ, ДА ИЗВИКА: НАКЪДЕ В ТАЗИ БУРЯ, ЩЕ СЕ ЗАВЪРНЕШ - НАЛИ? НО СЪНЯТ ВИДЯН ПРЕДИ МИГ БЕ ТОЛКОВА СЪКРОВЕН И ЧУДЕСЕН, ЧИСТ, СВЕТЪЛ И В БЕЛОСНЕГ; А МИГЪТ НА РАЖДАНЕ ТАКА БОЛЕЗНЕНО СЛАДЪК, ЧЕ ТЯ РЕШИ ДА ОСТАНЕ ПРИ СВОЯТ СИ СЪН. СЪНИЩАТА НИКОГА НЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ, УСТАНОВИ ЖЕНАТА. КАКТО МЪЖЕТЕ, КОИТО СЪМ ОБИЧАЛА И ПРОДЪЛЖАВАМ ДО ЕДИН ДА ОБИЧАМ.

ЩОМ ИЗЛЕЗЕ НАВЪН, МЪЖЪТ ВДИГНА ЯКА. ТРАМОНТАНА ГО ПОДГОНИ СЯКАШ ПЛАТНОХОД. КЪМ ПРИСТАНИЩАТА НАДОЛУ. КЪМ РЕВЯЩОТО НЕИСТОВО МОРЕ, ЗАЛИВАЩО ВХОДНИЯ ПРИСТАНИЩЕН ФАР, ЧАК ДО ЗЕЛЕНИЯ ЕДВА МЪЖДУКАЩ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ФЕНЕР. МЪЖЪТ ЗАПОЧНА ДА ПРИБЯГВА ОТ ЪГЪЛ ДО ЪГЪЛ ПОД НАПОРА НА БЕСНЕЕЩИЯ ВЯТЪР; ПРЕДЕСЕННО ТОПЪЛ - ПО ЗИМНОМУ СВИРЕП. В ПОСОКА НА ЗВУКА, ПРОНИЗАЛ ГО ВСРЕД БЕЗСЪННА ЛЮБОВНА НОЩ. РАЗДВИЖИЛ НЕГОВАТА КРЪВ НАДОЛУ, НАДОЛУ, НАДОЛУ КЪМ ДРЕВНАТА ГРЪЦКА МАХАЛА. КЪДЕТО ВОДЕХА ВСИЧКИ ПЪТИЩА НА ВЛЮБЕНИ. КЪДЕТО СЕ ПРЕСИЧАХА БЕЗКРАЙНИТЕ НЕЗАБРАВИМИ ПЪТЕКИ НА МИНАЛО И ДЕТСТВО. ЗАГЪРБЕНО, ЗАБРАВЕНО ЕДВА ЛИ НЕ ЗАВИНАГИ. НО, КОЙ ПОМНИ И ХАРЕСВА ЕДНО ДЕТСТВО? ЕДИНСТВЕНО СТАРИТЕ МЪЖЕ, РЕШИ КРАЧЕЩИЯТ МЪЖ, ПОТРАКВАЙКИ С ПОДКОВАНИ ВИСОКИ ОБУЩА. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА СЕ ВСЛУШВА В БУРЯТА, ЕДИНСТВЕНО СТАРИТЕ БАРАБИ. НЕВДЕТИНЕНИ СТАРЦИ, ЗАВИНАГИ ЗАКЪСАЛИ ВСРЕД ДЕТСТВО, МОРЕТА И ЖЕНИ. ВСРЕД ВОЯ НА ВСЕВЪЗМОЖНИ ТРАМОНТАНА, ПОРАДИ НАГЛАСА НА ТУПТЕЖА НА ЕДНО СЪРЦЕ.

МЪЖЪТ УСЕЩАШЕ ТЪТЕНА НА ПРОГНИЛОТО ОТ ВРЕМЕТО ДЪРВО. ПРОТИВЯЩО СЕ НА ДИВНАЛИЯТ МОРСКИ ВЯТЪР. ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ СПИРАШЕ. ПОЕМАШЕ ДЪХ. ЗА ДА ПОДРУГАЕ ЗАДЪХАН - И ГОДИНИ, И ВРЕМЕ. ХУКВАШЕ КЪМ СЛЕДВАЩИЯ ЪГЪЛ. ПРИЮТЯВАН ЗА КРАТКО. ПОРАЗВЕСЕЛЕН ОТ НАДПРЕВАРА. ТРАМОНТАНА НЕ СИ ИГРАЕ, КАЗА СИ МЪЖЪТ, ТОЗИ ВЯТЪР НА ВЕТРОВЕТЕ – МАМАТА СИ ТРАКА. БЕ СРЕД НОЩ. НА КРЪСТОВИЩАТА СВЕТОФАРИТЕ, ПРЕТОВАРЕНИ С ВИДЕОКАМЕРИ, ПРЕМИГВАХА. СПРЯ СЕ, ПА ИМ ПОКАЗА СРЕДЕН ПРЪСТ ДО ЛАКЪТ. КАМЕРИТЕ ЗАПРЕМИГВАХА. СВЕТОФАРИТЕ ЗАГАСНАХА. Я, КАЗА СИ ЧОВЕКЪТ,СВЕТОФАРИТЕ СИ МЕ ПРИЗНАВАТ, А ОТДЕЛ „КУЛТУРА“ - НЕ. БЕЛОГРАД, МАЛЪК ГРАД НА БРЕГА НА ДРЕВНИЯ ТЕМАРИН, ПРЕЗ ЛЯТОТО БАЯ ОЖИВЕН, ПРЕЗ ЗИМАТА Е САМОТЕН КАТО РАЗВЕДЕНА ЖЕНА.

ТО БЕ ДЪРВО ОТ ДАЛЕЧНОТО НЕГОВО ДЕТСТВО. ПРЕМИНАЛО КРАЙ БРЕГА НА МОРЕТО. КРАЧИЛО ВЪРХУ ПАЛУБИТЕ НА БРОЯЩИ СЕ НА ПРЪСТИ ПОСЛЕДНИ ДЕЛФИНОЛОВНИ ГЕМИИ; АУ - У – У!; ВЕЛИКАНИ КОРАБИ ТОГАВА. ДЕТСТВО, ОСТАВИЛО В СЪРЦЕ И УМ ВКУС НА ПЧЕЛНА ПИТА, НА ДИМ ОТ ПАРАХОДИ ПОД ПÀРА, НА КЪСНО ОСЪЗНАТО ЩАСТИЕ. БЕ ОТКРИЛ ТОВА БРЕГОВО ДЪРВО ОЩЕ, КАТО НЕВРЪСТЕН ЮНОША. БРЕГОВА ЗА БАРБИТЕ-ДЕЛФИНОЛОВЦИ. НАСОЧВАЩО ДРЕБНИТЕ МОТОРНИ КОРИТА КЪМ ПОРТА. НЯКОГА, СТАРИЯТ БАРБА ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ПЪРВИ-СЛАМКАТА, ХУБАВО МУ ГО БЕ ПОСОЧИЛ. ДОКАТО ВЪРТЕШЕ ЩУРВАЛА. ДОКАТО ПИЕШЕ ДЕБЕЛИ "ТОМАСЯН", ЕДИНСТВЕН ЛУКС ЗА МАРИМАНИ ПО ОНОВА ТАКА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ. ДОКАТО ПОДСВИРКВА „ШУМИ МАРИЦА“, ЧЕ ДАНО ВОЙНАТА СВЪРШИ, БАРБА СЛАМКА БЕ ИЗБУБОТИЛ - СЪВСЕМ ГЪГНИВО, ПРЕКАЛЕНО ВАЖНО.

- СКИВЪШ ЛИ ДЪРВОТО, МЛАДШИ - И - И . . . СКИВ' ДЕ, СКИВ'!

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ВТОРИ-ПÈРО, БЕ ТРЕПНАЛ.

- СКИВЪМ, БАРБА, СКИВЪМ - КАК НЕ!

БАРБА ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ПЪРВИ-СЛАМКА, БЕ ПОСЕГНАЛ. БЕ МУ ЗАБИЛ ЕДИН ЗАД ВРАТА. ТЪЙ, ЗАЕДНО С ЦИГАРАТА В РЪКА.

- ЩО БЕ, БАРБА - А - А!?!

- КУДА ТЫ ЗЯПЪЛ, ЧИ НИ СКИВЪЛ!

БЕ ПРОПЛАКАЛ СЪС СЪЛЗИ, ДОКАТО СТИСКА ЗЪБИ. СЕГА, ПРИБЯГВАЙКИ ОТ ЪГЪЛ ДО ЪГЪЛ, ОСВЕТЯВАН ОТ БЕЗПОМОЩНИ СВЕТОФАРИ, ОТ ФАРОВЕ НА ОКЪСНЕЛИ КОЛИ, ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА НЕ СЕ РАЗСМЕЕ. И, ТИЧАЙКИ ЗАЕДНО СЪС СМЪРТОНОСНО ВИЕЩИЯ ТРАМОНТАН, МЪЖЪТ СИ СЕ СМЕЕШЕ.

ПО ОНОВА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, БОГАТОТО НА ДЕЦА И РОДНИНИ СЕМЕЙСТВО; ЗАЕДНО СЪС ВСИЧКИ БАБИ, ДЯДОВЦИ, ВУЙЧОВЦИ, ЛЕЛИ И БРАТОВЧЕДИ; ЖИВЕЕШЕ ДОЛУ, ПРИ САМОТО МОРЕ. В СЪЩАТА ТАЗИ ГРЪЦКА ВСЪЩНОСТ ЕВРЕЙСКА МАХАЛА; КОЯТО МЪЖЪТ СЕГА ПРЕКОСЯВАШЕ С НЕИЗБЕЖНА ГОРЧИВИНА. ЗАБЪРЗАН НАД ОЧЕРТАНИЯ С БОРДЮР КАЛДАРЪМЕН БУЛЕВАРД. НЯКОГА СТАР РИМСКИ ПЪТ. ПОЕВРОПЕЙЧЕН И ЗАСМОЛЕН. И ВСЕ ПАК ДРЕВНОРИМСКИ. ПРЕТЪПКАН СЪС ЗАНЕМАРЕНИ МЕТАЛИЧЕСКИ МОСТОВЕ. НАСЕЧЕН ОТ КАПТИРАНИ НЯКОГАШНИ ДЕРЕТА, ВЛИВАЩИ СЕ В МОРЕТО. НЯКОГА ПЪЛНОВОДНИ РЕКИ, ХРАНИЛИ С ВОДА ЦЕЛИЯТ ДРЕВЕН ГРАД. ДНЕС ПРЕВЪРНАТИ В ЦИВИЛИЗОВАНИ КЛОАКИ. ВСЯКА ПРОЛЕТ И ЕСЕН НАПОМНЯЩИ ЗА СЕБЕ СИ.

КЪЩАТА БЕ ИЗОСТАВЕН ТУРСКИ ХАРЕМЛЪК. СЪС ЗАРЕШЕТЕНИ ДЪРВЕНИ ПРОЗОРЦИ. С РАЗРЕЗБОСАНИ ДЪРВЕНИ ТАВАНИ. ОГРАДЕНА С РАЗПАДАЩИ СЕ ТАРАБИ, С ГРАДЕНИ ОТ КАМЕН' ЗИДОВЕ. ЗАГРАБЕНА ОТ МЕСТНИ ПРЕКУПВАЧИ. ПРЕКУПЕНА ОТ ПРИДОШЛИ ТРАКИЙСКИ ПРИШЕЛЦИ. НАЕТА И ПРЕНАЕТА. ПОРАДИ НЕПОСИЛНИЯ НАЕМ БАЩАТА, ЕДИНСТВЕН РАБОТОСПОСОБЕН ГРЪБ В ОЛЕЛИЯТА БРОЕНА ЗА СЕМЕЙСТВО, ПРЕДЛАГАШЕ НА ПРИСТАНИЩЕТО СЕБЕ СИ. АКО ИМАШЕ КОРАБИ. НО, КОРАБИ В ТАЗИ ТОЧКА НА СВЕТА И ДНЕС ИДВАТ ОТ ДЪЖД НА ВЯТЪР. БАЩАТА НЕ СЕ СВЕНЕШЕ ОТ ТОЗИ ПРЕЗРЯН ВТОРОКЛАСЕН ЗАНАЯТ. ЗАВРЪЩАЙКИ СЕ У ДОМÀ ПРИВЕЧЕР, ПОЧИСТВАШЕ ГРИЖЛИВО И ОКАЧВАШЕ ВЪРХУ ЕДНА ГРЕДА, НА КОЯТО ВСЕ ОЩЕ ВИСЯХА КАЛАЙДИСАНИ МЕНЦИ ЗА ПИТЕЙНА ВОДА, СВОЕТО СОБСТВЕНО ТОВАРО-РАЗТОВАРНО ПРИСПОСОБЛЕНИЕ. ОБШИТ С ДЕБЕЛ БРЕЗЕНТ И КОЗЯК, ЧОВЕШКИ ТОВАРЕН САМАР.

ЖИВЕЕХА В НИСКИЯ СУТЕРЕН. (ПАРИТЕ СТИГАХА ЗА СУТЕРЕН И ХЛЯБ!). ВСЯКА ПРОЛЕТ И ЕСЕН, ДЪЖДОВЕТЕ ПРЕВРЪЩАХА УЛИЦАТА В ПЪЛНОВОДНА РЕКА, А В СТАИТЕ НАХЛУВАШЕ ВОДА, ТИНЯ И ЖАБУНЯК. ТОГАВА, С РАЗРЕШЕНИЕ НА НЕВИДИМИТЕ ХАЗЯИ, СЕМЕЙСТВОТО СЕ КАЧВАШЕ ВРЕМЕННО НА ГОРНИЯ ЕТАЖ. С ЕДИНСТВЕНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ, ПОД ЗАПЛАХА ОТ ПРОГОНВАНЕ, ДА НЕ ДОКОСВАТ С ПРЪСТ КОЛОСАНИТЕ КАЛЪФИ НА СКЪПИТЕ ВАРАКОСАНИ МЕБЕЛИ. ТОГАВА СЕ НАЛАГАШЕ ДА СПЯТ ПО ТЮФЛЕЦИ НА ЗЕМЯТА.

ПОНЯКОГА ПÈРО; ТАКА ГО ЗОВЯХА ОТ МАЛЪК; ВЛИЗАШЕ В НЯКОЯ ИЗОСТАВЕНА СТАЯ. СНЕМАШЕ ОТ ПРОЗОРЕЦА ТАБЕЛКАТА "ДАВА СЕ ПОД НАЕМ". ПРИСЯДАШЕ ВЪРХУ НЯКОЙ ПРАШЕН ДИВАН. МИРИЗМА НА ЛИВАНДО И СТОЛЕТЕН ПРАХ, НА НЕПОЗНАТИ ЖЕНИ И МЪЖЕ, МОЖЕБИ НА ТЯХНОТО НЕОСЪЗНАТО ОСТАТЪЧНО ИЗЛЪЧВАНЕ, СЕ НОСЕШЕ НАОКОЛ'. СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ ПОСИЧАХА СТАЯТА, ВСРЕД ПАЯДЖИНИ ОТ ПРОТРИТ БРОКАТ. ОСТАВАШЕ ОМАГЬОСАН, ДОКАТО ПРИПАДНЕ МРАК. ЗАДРЯМВАШЕ В МЕЧТИ. БУДЕШЕ СЕ ОТ КРЯСЪЦИ НА ГЛАРУС. В КЪЩНАТА ТИШИНА, ОХКАХА И СЕ РАЗСЪХВАХА, СТАРИННИ МЕБЕЛИ. ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА ПРЕПУСКАШЕ, ЧРЕЗ ИСКРИ. БАВНО ПРИПАДАШЕ МРАК. ФАРЪТ ОГ ГÀЛАТА-НОС КОСЕШЕ С КОСА ОТ СВЕТЛИНА. КЪМ ПОЛУНОЩ БУРЯТА СЕ ЮРВАШЕ. ЖЕНИТЕ ОТ СЪНИЩАТА БРОДЕХА ЯЗДЕЙКИ ДВУГЪРБИ КАМИЛИ. ПРЕБРАДЕНИ И УХАННИ. НЕНАСИТЕНИ И САМОТНИ. НЕПОЗНАТИ А МИЛИ. ЗАСПИВАШЕ В ПРЕГРЪДКИ НА МЕЧТИ.

НА ДВОРА ИМАШЕ КЛАДЕНЕЦ, ОБЛИЦОВАН В МРАМОР ОТ НЕДАЛЕЧНАТА КРЕПОСТ, КОЯТО СЕ РАЗПАДАШЕ. ЕДИН ОТ МАЛКОТО НЕЗАТРУПАНИ КЛАДЕНЦИ, В КОИТО ВОДАТА БЕ ГОРЧИВО-СОЛЕНА. ЕДИН ДЕН, ЧЕРПЕЙКИ ВОДА ЗА СЪБОТНОТО ОБЩО ПРАНЕ В ГОЛЯМОТО ДЪРВЕНО КОРИТО, МОМЧЕТО ЗАСТИНА С КОФА В РЪЦЕ. ДОЛУ, НА ПРИСТАНИЩЕТО, ВЪРХУ ЕДНА ОТ ДВЕТЕ ТОПОЛИ СЕ ВЕЕШЕ ЗНАМЕ. ЗНАМЕТО БЕ ОГРОМНО И ТЕЖКО. ВЯТЪРЪТ ГО РАЗВЯВАШЕ. ТОПОЛАТА СЕ ГЪНЕШЕ.

МОМЧЕТО ЗАХВЪРЛИ КОФАТА С ВОДА. ПЛЮ СИ НА ПЕТИ. ХУКНА, ПРЕПЪВАЙКИ СЕ. НАТАТЪК, КЪДЕТО ПОД ВИСОКИТЕ КЛОНИ НА ДЪРВЕСАТА, СЕ БЕ СЪБРАЛА ТЪЛПА ЗЯПАЧИ И КОННА ПОЛИЦИЯ. ЗНАЕШЕ, ЧЕ Е РАБОТА НА ХАМАЛИ. ЗАДИГНАЛИ БАЙРАКА ОТ НЯКОЙ КОРАБ. ХВАНАЛИ БАС, ЗА ДА ГО РАЗВЕЯТ ВЪЗМОЖНО НАЙ-ВИСОКО. ХВЪРЛИ СЕ НИЗ ПРАШНИЯ СТРЪМЕН СКАТ. ПРЕСЕЧЕ ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ЛИНИЯ. НАМЕРИ СЕ ПОД ДВЕТЕ СТРЕЛНАТИ В НЕБЕ ТОПОЛИ.

КАТО ГО ВИДЯХА ЗАПЪХТЯН, ПОЛИЦАИТЕ ГО ПОВИКАХА ПРИ СЕБЕ СИ. БЕЗ ДА СЛИЗАТ ОТ ОБЛЕЧЕНИТЕ В МЕШИН КОНЕ, СЕ РАЗПОРЕДИХА.

- КАЧВАЙ ГОРЕ! - ИЗРЪМЖА СТАРШИЯТА ЗАСУКВАЙКИ МУСТАК. - СМЪКВАЙ ДОЛУ!

МОМЧЕТО СЕ ОГЛЕДА. ОТ КОРАБИТЕ ПРОСВЕТВАХА ДАЛЕКОГЛЕДИ. ПРИТИХНАЛИ, СТРУПАНИТЕ ДОКЕРИ ГО СТРЕЛНАХА СЪС СМРЪЩЕНИ ОЧИ. САМАРИТЕ БЯХА В КРАКАТА ИМ. ИЗПЛЮЩЯ КАМШИК. СКОКНА, ПА СЕ ПОКАТЕРИ.

ЗАЩОТО БЕ ДРЕБЕН И ДЪРЗЪК, (КОЛКОТО БУТ В ХАЛИТЕ, ПРОКЛЕТ КАТО ГЛАРУС, РЪМЖЕШЕ ПОНЯКОГА БАРБА СЛАМКА!), СТИГНА ВЪРХА ЗА МИНУТИ. ПРОТЕГНА РЪЦЕ. НО, ПЛАТЪТ БЕ ПЛЪТЕН И ТЕЖЪК, А КЛОНЕТЕ СЛАБИ И КРЕХКИ, ТА СЕ ОГЪВАХА. ОГЛЕДА ПОД СЕБЕ СИ. С ОЧИ НА ПТИЦА ОТКРИ МЕЖДУ ПОЛИЦАИТЕ БАЩА СИ, ОВЪРЗАН С ВЪЖА ДА НЕ ПОБЕГНЕ. ИЗПСУВА МРЪСНО. СТРЕЛНА СЕ КЪМ ЗЕМЯТА. КЛОНИТЕ ГО ШИБНАХА В ЛИЦЕ. СТЕБЛОТО ПРОГОРИ ДЛАНИТЕ. ОТ КОРАБИТЕ ЗАРЪКОПЛЯСКАХА С РЪЦЕ. ТУПНА ТЕЖКО ВЪРХУ ЗЕМЯТА. ВДИГНА ОБЛАК ПРАХ. ОТБЛЪСНА НАСОЧЕНАТА СРЕЩУ МУ ОМБРЕЛА. ХУКНА ПОД ТРОПОТА НА КОНСКИ КОПИТА. МЕЖДУ БАЛИТЕ С ПАМУК. ПРЕЗ ВАГОНИТЕ СЪС ЖИТО. ПРИЮТИЛ В ПАЗВА ЧУЖДО ЗНАМЕ НА ПАРЧЕТА.

ПРИПОМНЯЙКИ СИ ВСИЧКО ТУЙ, МЪЖЪТ УСИЛИ ХОД. ПРЕВЪРНА ГО В ТИЧАНЕ ЗАЕДНО С ВЯТЪРА, КЪМ ВЕКОВНАТА ДВОЙКА ДЪРВЕТА. ПРИ ВСЯКА МЪЛНИЯ, ДЪРВЕТАТА ПОЛЮШВАХА ЛИСТА СРЕБРЕЕЩИ, КАТО МОНЕТИ. ВЯТЪРА БРУЛЕШЕ, ЩО МУ ПОПАДНЕ.

ДОСТИГАЙКИ ДВЕТЕ ДЪРВЕСА, ЧОВЕКЪТ СЕ ОГЛЕДА. В СВЕТЛИНАТА НА ПОЛЮШВАЩИ СЕ КОРАБНИ ЛУСТРИ, ОТКРИ ЦЕПНАТИНА. РАЗКЪСАЛА ДЪРВОТО ОТ ВРЪХ ДО КОРЕН. ЩОМ ТРАМОНТАН ПРИШПОРЕШЕ, ДЪРВОТО ЗАПОЧВАШЕ ДА СТЕНЕ И ДА НАПОМНЯ. КОГАТО СПИРАШЕ ЗА МИГ, ТОПОЛАТА СЕ ИЗПРАВЯШЕ. НЕДОСТИЖИМО ПРОБЛЯСВАЙКИ, СЪС СРЕБРОТО НА СВОЯТА ПОЗЛАТЕНА ЗЕЛЕНИНА. МЪЖЪТ ПРИСТЪПИ. ОБГЪРНА ДЪРВОТО С ТЯЛО И РЪЦЕ. ВЯТЪРЪТ СБРА СИЛИ. ДЪРВОТО ОТХВЪРЛИ ОТ СЕБЕ СИ ЧОВЕКА. ИЗДАДЕ БОЛЕЗНЕН СТОН. РАЗТРЕСЕ СЕ, ПА РУХНА.

ЗАЕДНО С ПАДАНЕТО НА ДЪРВОТО, МЪЖЪТ СЕ ВТУРНА КЪМ НЕГОВАТА КОРОНА. СЯКАШ ОТНОВО ИЗМИНА СВОЯТ НЯКОГАШЕН ПОЛУЗАБРАВЕН ДЕТИНСКИ ПЪТ КЪМ ВЪРХА. НО СЕГА? О, ТОВА БЯХА УМОРЕНИ КРАЧКИ НА ЧОВЕК, С ТЪГА В ПРИМИРЕНИ СВЕТЛИ ОЧИ; С ТЪПКАНИ С ПАРАХОДЕН И ТЮТЮНЕВ ДИМ ДРОБОВЕ. РЪЦЕТЕ МУ ДОКОСНАХА СРАСТНАЛ КЪМ СТЕБЛОТО ДЪРВЕН ПРЪТ. ЧОВЕКЪТ ДОКОСНА ОСТАНКИТЕ ОТ ПЛАТ, А ТЕ МИГНОВЕНО СЕ РАЗПАДНАХА. СВЕТНА СЪС ЗАПАЛКА. ПРЪТЪТ НА ЗНАМЕТО БЕ СРАСТНАЛ С ДЪРВОТО И НЕГОВИТЕ КЛОНИ. ИЗВАДИ СГЪВАЕМ НОЖ. ПОСЕЧЕ КЛОНЕТЕ. ПРИТИСНА ИЗГЛАДЕНИЯ ОТ ВЕТРОВЕ И УРАГАНИ, ОТ МРАЗ И СЛЪНЦЕ, ПРЪТ КЪМ СЕБЕ СИ. ЕДНА ПЛЯЧКА. СЯКАШ ПРИТИСНА КЪМ СЪРЦЕТО СОБСТВЕНАТА СИ ДУША. ОГЛЕДА СЕ. НЯМАШЕ НИКОЙ. СМУТЕН, КАТО ОТ КРАЖБА, ПОЕ ОБРАТНО КЪМ АТЕЛИЕТО И ЖЕНАТА.

ЗАВЪРНА СЕ ЕДВА ЛИ НЕ ТИЧЕШКОМ. В ТОПЛОТО КАТО ПОЛОГ ЛЕГЛО, ЖЕНАТА ГО ОБГЪРНА СЪНЕНО С РЪЦЕ. ТИХО-ТИХИЧКО ПРОМЪЛВИ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЕ ЖЕЛАЕ ВНЕЗАПНО ДА Я НАПУСКА. ЧЕ НЕ ЖЕЛАЕ ПОВЕЧЕ ДА СЕ ДАВИ В МОРЕТА И, ВЪВ ОКЕАНИ. ЧЕ Е МНОГО ПО-СТАР ОТКОЛКОТО СЕ МИСЛИ, А ЩУР КОЛКОТО СИ ИСКА. МЪЖЪТ ДИВО СЕ РАЗСМЯ. ТРЕСКАВО ЗАПАЛИ ОСВЕТЛЕНИЕТО.

ПОСОЧИ ПРЪТА ОТ ЗНАМЕТО.

- ЗНАЯ . . . ЗНАЯ . . . ЗНАЯ . . . - ЗАЯВИ ЖЕНАТА. - НАЛИ СИ МИ РАЗКАЗВАЛ ВСИЧКО ТУЙ?

МЪЖЪТ НЕ ПОМНЕШЕ ДА ГО Е ПРАВИЛ.

- ИСКАМ СИН! - ПРОСТЕНА ЖЕНАТА ТИХО. - СЕГА . . . НЕЗАБАВНО . . .

МЪЖЪТ КИМНА С ГЛАВА.

ПРИТИСНА ЖЕНАТА КЪМ СЕБЕ СИ.

И, ПОТЪНА В МЪРТВЕШКИ СЪН.

ВИДЯ СЕ ОТНОВО МЛАД, ЩУР, ГОТОВ ДА ВЪЗКАЧИ КЛОНЕТЕ НА НЕ ЕДНО ДЪРВО, ДОКАТО ТРАМОНТАНА БИЕ В ОЧИТЕ МУ ЧИСТОТА И ЗАДМОРСКИ АРОМАТИ. И, СЯКАШ ОТНОВО ПРИГАЛИ С ДЛАН ПРЪТА НА ЗНАМЕТО, А ТО СЕ ВЕЕШЕ И ДИШАШЕ НА СВОБОДА.

В СЪНЯТ МУ СЕ МЯРНА БАРБА ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ПЪРВИ – СЛАМКА; СЪС ЩУРВАЛ В РЪЦЕ, С ДЕБЕЛА “ТОМАСЯН“-ЦИГАРА В УСТА, С МЕСИНГОВ ДАЛЕКОГЛЕД НА ГРЪД, С АЛЧНИ ЗА ПАРÀ ОТ МОРЕТО ДЖЕБОВЕ.

- КУДА ТЫ ЗЯПЪЛ, ЧИ НИ СКИВЪЛ!?!

The End

03.07.2012-08:31./14.09.2012-18:03

СВЕТА МАРИНА, разказ, Хеми ВАРНАЛИУС

© 2009-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
С В Е Т А   М А Р И Н Аразказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

 

ВИНАГИ когато мисля или говоря за Господ-Бог; а това с годините се случва все по-често; все повече изпитвам особен, едва ли не божествен срам. Ами тъй – засрамвам си се. До неотдавна, да боравиш с категории за Божествено Начало, да ходиш по Великден на Църква, да се причестяваш и комкаш, да вплиташ в реч старославянски, бе вседържавно възпретено. Подозрително бе. Да не вземе, да излезеш някой верски злонамереник. При който кварталният, като нищо би довтасал. Че да те изпита – òчи в òчи - доколко си полуграмотен атеист. И, да те посъветва – прекалено компетентно – щото книгите, (От пода до тавана - предимно руски!), да опаковаш в кашони и – хайде в мазето. В наше време, следвайки пореден политически „преход“, (Преоблякъл се Илия – па погледнал – пак в тия!), ходене на църква, причестяване и комкане – за щяло-нещяло, се превърна в изискан тон и, (Представете си Ба!), в най-съвременен стил на живот. Странен народ, си думам. Где' не само не знае от где да започне, но не знае и – как да запре. Гледам и дивя се. Бивши височайши партайгенозета-богомразци, по църковни празници се втурват - па „изповядват“ грехове. Пред изповедници измишльотски, като самите тях. Вършеейки оскубана от народу пàрса, тези Братя и Сестри дотолкова затъват верски, че чак саби подрънкват. На народът нашенски, това слабо пречи да си остане вдън суеверен. Не вярвам, неотдавнашните политически Величия, да са я карали съвсем без Всевишен. Просто няма как. Както не вярвам, това да е все същият Наш Многострадален Господ-Бог. Непреставащ да крее – не само във всинца нас, но и над Майката-Природа с нейните все по-неразрешими проблеми. Така доверчиво предоставени от същият този Господ-Бог, в ръцете на безброй високопоставени некадърници. Дали не желае да установи – какво би могло да се случи, докато реши отново да започне отначало?
ТЕЗИ ЧУДНИ ЛЕТНИ ДНИ СТАНА ИЗВЕСТНО, че се очаква отговорна държавна комисия да посети, недалечното на Белоград мое родно селце със старинно име Хороздели. Комисия, в която десетина доказано умни и набедено компетентни учени глави, майсторски да постановят Пълното Глобално Национално Сметище по нас. От как нацията – в лицето на братята роми - запълзя из Европа, такова сметище се оказа първа необходимост. В условия на Световна Криза, сметта става все повече и повече. И представете си - няма кой да я разграби. Сметопочистващите фирми, (Я ги има – я ги няма!), вземат парите по договор и закон. Истинската работа обаче, вършат братята роми. Но сега, те са из Европа. Където просията от векове е забранена. Докато на кражбата се гледа като на поносимо социално зло. Не е безобразие, че насила ни ги връщат. Редно е, всеки гражданин на моята малка мила държавица Балкания, като придобие кусур-европейски опит, незабавно да си се завърне. Та да го приложи, и у Дòма. Само тъй би могло да се върши научно-техническа революция. Не както едно време, следвайки тлъсти партийни папели. Към тази комисия, бях решил да се присъединя – и аз. Независимо, че никой не ме покани. В тези деликатни обществени работни групи онова, което остава шито-покрито, задължително се превръща в смъртоносен грях. Не мислите ли, че Човечеството е натрупало пирамиди подобни грехове? Ах, ах, ах – именно това представят пирамидите в Гиза – Натрупаните Световни Грехове. Аналогово представени, ако искаме да бъдем екзактни. Колко малък е бил светът по онова далечно време. Колко слабо омърсен. Колко малко – в брой – пирамиди. Не наваксваме ли липсата на грехове през Времето на Времената, изграждайки наши съвременни виртуални пирамиди? И, ако да е така, не залагаме ли на карта много повече, отколкото всеки шибан политик си въобразява – че знае и може? Преди да започне да се оправдава с ийхалето.
ТРЪГНАХ ПРИЗОРИ. Пристигнах в Хороздели с огромно закъснение. Някога до тук се стигаше, с рейсовото корабче „Днес и Утре“. Което така и не успя да потъне, а прекалено дълго стоя и ръждясва на котвена стоянка всред езерото пред Белоград. Щом демокрация ни пипна за гушата, корабчето бе бракувано в полза на фирма ЕООД Мангу МАНГУСЕЕВ, (Собственикът, жената му - пак беременная, пет момчурляци спрени от училище!), със собственик почтеният инженер Мангу Мангусеев. Присъствах на пълното нарязване, (Цикъл го наричат – правят се поети!), на все още годното за мореплаване корабче. Нарязването бе представяно по местните кабеларки не само, като крещящ протест срещу греховния тоталитаризъм, но и, като изключително постижение на националният технологически прогрес подпомогнат чрез вносно Ноу-Хау. По екраните рязането вървеше лесно и ефикасно. Едва ли не – направа на шиш-кебап. Който междувпрочем се въртеше недалеч. Там, където цедяха флигорни два скромни брасоркестри. Щом се разчуеше някое маане, едрият бизнесмен инженер Мангу Мангусеев вдигаше ръка. Рукваше ръченица. Напълниха корабчето с вода . Потопиха го – на дъно да легне. (Корабен регистър наблюдаваше далаверата – за сертификат!) Ревнаха агрегати. Засвистяха оксижени. Припламнаха електрожени. От корабната утроба, като из гнойна рана, бликна черен отпадъчен нефт. Този нефт изпоцапа не само сутещите се майстори, не само изключително любопитните журналисти, не само камерите и микрофоните, не само джипът на корабособственика, но и скалистият бряг, езерото и морето. Течението го подхвана и понесе. Надолу – край брега. През канала – всред морето. Налетяха гларуси и чайки. Едва кацнали върху успокоеното от маслото море, и погиваха. Всеки опит за полет означаваше неизбежна смърт. И мъртвите птици отплуваха заедно с петното, и погиваха.
ПОМНЯ, ТОГАВА ПОИСКАХ ЛОДКА, да спася що мога. Оказа се – нямам право дори да докосна гребло на лодка. Камоли сам да управлявам къкъв да е плавателен съд. (Свободен боцман не се видеше!) Освен това, не съм бил специално сертифициран, за спасител на екзотични плаващи птици. Какво от това, че имам чуждестранен диплом на природозащитник по Брижит Бардо? Това са птици – къде отиваш? - да не са мечки! Освен това, трябвало да бъда член на надлежно регистрирана неправителствена природозащитна организация. Тази организация да е доказала гражданско присъствие и дейност. Да са изминали поне шест месеца от нейната регистрация. Да работи по европейска програма. (Не всеки може – току-така - да си разработва програми. Върши се от подготвен специалист. Срещу заплащане. След одобрение от компетентен научен съвет, предстои представяне пред секретариата на Министъра. Срещу заплащане. Ако той кимне лекичко вляво с глава – да! - може, право в Брюксел. Без заплащане. Ако министърът кимне лекичко вдясно с глава – не! - повторно кандидатствай.) Сложничко е, но лесно на този свят няма. Най-перспективно е, човек чрез местното кметство да участва. Ще се назначи кметски екип. Ще се предостави общинско помещение. Ще се освети помещението с поп и попадия. Ще се покръсти бъдещият екип - от Безверие право във Вяра Способна Да Разплаща. (През това време гларусите и чайките – Гра! Гра! Гра! - Адиос Ммучачос!) Едва тогава би могло да се започне спасяване от всякакъв характер. Ако е останало нещо за спасяване. За рибите – друга програма. (През това време рибите – Бълбук! Бълбук! Бълбук! - Адиос Мучачос!) За делфините – четвърта програма. (През това време делфините – Пук! Пук! Пука-Пук! - Адиос Мучачос!) За тюлените – пета програма, макар от тях да е останало единствено името на глухо село от кирпич, изкупено от вносен експатриант. Свих рамене. Престанах да жаля гларуси, чайки и делфини. Започнах да жаля трудното за нарязване корпусно тяло. На този кораб бях изкарал ученически стаж. На него бях си изкарвал хляба дълги години, че да имам възможност да се явя за капитан далечно плаване. Очите ми се навлажниха. Сърцето ми се сви. Пресният корабособственик бе яхнал джипа, но от път се върна. Скокна на земята ухилен до уши. Подкарахме приятелски разговор. Защо е толкоз труден живота на един корабособственик. Така и не разбрах защо, но явно не бе нито лека, нито чиста работа.
Докато инженер Мангу Мангусеев се тюхкаше и оплакваше, че не се е сетил да потопи корабчето, че да пипне хубавата застраховка, яви се съвсем ясен специалист. Инженер Мангу Мангусеев потръпна, позасмя се, па извади портфейл. Специалистът състави подробен протокол. Не на това място трябва да се реже кораб – наблизо има мидени ферми. Тресна жестока глоба. Собственикът сви рамене, и плати една десета. После се разсмя – останалото по банков път. Сега вече всичко е наред, каза този много мой нов познат. Тъй върви светът. Ако не дадеш – няма да получиш. Всички се качиха по колите, па отпрашиха към Двореца в Белоград, където щели да ме изчакат за почерпка. Повлякох се пеша натам. Край пътя открих късове от спешно съставените констативен протокол и акт. Не им отидох на банкета. Не им е чиста не само работата, но и манджата. Преди да седне в своя джип, Мангу Мангусеев бе повъртял ръка около главата си, па бе ми теглил една нашенска. Ясно, рекох си, що не си гледам здравето?
ЗА ДНИ КОРАБЧЕТО БЕ НАПРАВЕНО НА ДРОБ-СЪРМА. До водолинията. По-надолу не било икономически оправдано да се реже. Туловището му остана там, на плиткия бряг, като огромна хубаво изкормена желязна птица. Там стои и понастоящем. Вече повече от двадесет години, из утробата му се лее вонящо машинно масло. За да напомня на хора, тюлени, делфини, гларуси и чайки, че и на водорасли - за наличие на вносно Ноу-Хау, Към самотният пристан избягват да пристават ни лодка, нито кораб. Зиме вълни го бият напровал, а на брега вълците вият ли вият. 
ДО ХОЗОРДЕЛИ се добрах на автостоп. Рейсове от тук отдавна не минават. В последно време рядко някой спира на моят автостоп. Недоверие и неприязън мори този наш хубав народ. Нещо се случи със всички нас – за прекалено кратко време. Не само с Природната и Околна Среда. Що тъй Ба!?!
В ОБЩИНСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛИЧКА НА ХОРОЗДЕЛИ, никой не се изненада от моята неочаквана поява. Регионалните велможи отдавна са навикнали с моите отчайващи набези, на самотен защитник на Природа, на Животни, и Хорa. Разграбвани, унищожавани и унижавани, от ненаситният хъс на шайки бандюги, към модерни самолични блага.
ЩОМ МЕ ВИДЯХА, членовете на височайшата комисия свиха рамене, па прихнаха в гузен смях. (Всички!) Разсмяха се от ехидно – по ехидно. (Не всички!) Бяха там – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Все едни и същи – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Не ме бе канил никой. Освен моят вестник („DESPITE/ВЪПРЕКИ“), пред тях се мъдреше лъскава Библия в червено. (Не – не съм я чел!) Между щастливо заседаващите открих, кой мислите, засменият актосъставител, спрял нарязването на корабчето „Днес и Утре“, че да може езерото и морето да бъдат тровени възможно най-продължителен период от време. Махна ми с ръка. Дръпна стол край себе си. Покани ме. (От какво ли бяхме толкова близки!?!) Седнах скапан от път, между тези висши екологически велможи. Срещнах погледа на Кмета. Явно му се плачеше. Срещу двадесетина временни работни места, за потъналото в цигания и упадък някога китно селце, Кметът бе длъжен да затрие почти цялата селска мера. Сметището щяло да обгрижва Прилежащите Екосистеми и Природата, (Кой като назека – Ба!), която вече сама не можела да се грижи за себе си. (Ха сега - Ба!) Бутнаха ми в ръце огромна чаша синджирлия кафе. По тези места кафето се приготвя от зачумберени жени, бабясали прекалено рано. Докато въртят кафето на мангал, бабите тихичко му баят. Какво баят – те си знаят, (Чува се: „Синджир-Минджир-Ашколсун!), но такова баяно кафе е особено вкусно и греховно здравословно. Не изкарва от равновесие, но възвръща Младост - временно, и съвсем за кратко.
ДОКАТО СРЪБВАХ СИНДЖИРЛИЯ КАФЕ, слушах с небивал интерес словоизлиянията на държавните експерти. От чиито уста се лееше мед и масло. За недалечното съвсем светло екологическо бъдеще на Хороздели, всред океан от национална и глобална смрад. (Стар номер, стане ли дума за личен столичен интерес!) Припомних си, как същите тези баби, някога – не така назад във Времето на Времената, бяха силни-вилни, стройни-соколокоси, безумно красиви пламтящи млади жени. Как под техните ръчнотъкани чукмани Природата, виреше несравними форми, подготвяйки приплак на дете. От тези светли от младост някога жени, днес бе останало единствено живо почернен жизнен мрак. Някога стройните техни вирнати задници днес бяха едри, уморени и увиснали месища. Люшкащи насам-натам огромни обезформени цици, не пропуснали да опознаят суетата на Белоград. Лицата им бяха бледи и повяхнали, под кросно от бръчки. Ала под чертата на чумбера, очите им святкаха ли, святкаха. Сега остреха ухо за да разберат, доколко хубаво ще да им бъде, така твърдеше калесаният чрез „конкурс“ (О Боже!) бъдещ собственик, щом сметище се развърти край морето. Някъде вече бях виждал този човек. Подпитах тихо моят актосъставител – дали а!?! И той потвърди - да бе – да! Онзи акт тогава го унищожихме, прошепна па го чуха всички, законът дава такава възможност щом нарушителят реши да спонсорира – нещо си там.
(Останах с отворена уста. Притворих болезнено очи. Пред взора ми се разкриха бездънни недостъпни небеса, дълбоки бистри езерни води, наразсъблечени селянки всред диви трънки над песъчлив ронещ се бряг. Древни дракари прииждаха от хоризонта. Безбрежно море пълнеше аламани с прясна риба. Среднощни рибарски хора около огън на високата скала. О, Боже Господи Универсалний, рекох си, нима така няма да бъде никога вече?)
- Няма да я бъде! - удари с юмрук по масата кметът, мой съученик, адаш и приятел, па ме разбуди. - Само тая няма да я бъде!
После, внезапно омекна. Членовете на комисията, заедно с гостите и бъдещият собственик на сметище от национално стратегическо значение с лицензиран внос – никога износ; заплашително заклатиха глави, и набързо допиха своят кафедакис. Юрнаха се шумно по стълбите навън. Метнаха се на колите. И отпрашиха, да доразгледат обекта преди да турят последен подпис и печат. На магистралата камионите ,с прилежно пакетирана смет, от два месеца се виеха в колона.
ОСТАНАХМЕ С КМЕТА НАСАМЕ. Гледаше ме тъжно. Измъкна шише ракия. Отпи, па ми тикна гърловината в ръце. Пийнах до насита. Жените нахлуха, започнаха да разтребват. Разтвориха прозорци, и през тях изригна облак тютюнев дим. Внезапно разбързал се, Кметът ме повлече към един американски джип от времето на Втората Световна Война. Метнахме се на твърдите седалки. Втурнахме се да настигнем разбързалите се държавни експерти, и бъдещият собственик на Първото Глобално Сметище от Национално Значение (Мангу Мангусеев!).
БЕ СЛЪНЧЕВ СЕДЕМНАДЕСЕТИ ЮЛИ. На този ден испокон веков, тук става голям междуселски сбор. В чест на Света Марина Белоградска И Задморска. Местна светица с неизяснено докрай житие, но с доказани качества на Майка, Закрилница, Лечителка и Покровителка на Лихус Около малкото Аязмо, от което бликаше ли бликаше ледена вода, глухо ръмжеше опърпан народ. В малката сграда с циментов басейн, Поп Юдо благославяше всеки кой се подложи. Пред него зееше металическа кутия за дарения. В краката му се мъдреше резервна. Никой, от тези порутени от труд и недоимък хорица, узаптени от Държавата чрез мижави пенсии и социални помощи, отучени да се провикват по мъжки (Не е здравословно!) не подозираше, че в лъскавите алуминиеви чанти на тези нервно-пъргави непознати гости лежи надлежно пришита в папки; представена чрез графики и чертежи, постановена чрез подпис и печат; бъдещата съдба на Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Недалеч от крайморско селце с древно име Хороздели. В пустото от облаци небе, под прежурящото слънце, въртеше барабан ръждиво Виенско колело. По него се полюшваха всред цветове и гирлянди, дузина празни ламаринени кабинки. В тях дремеха смели бабички, угрижено стиснали кресливи внучета в скут. Никой не ни погледна. Всеки от чакащите за светена вода и опрощение, бе забил безрадостен поглед ò земи. Механично тътрейки крака в неписан отработен ред. Всеки същисан от единствена уплаха. Да не бъде случайно изпреварен. Кметът кимна насам-натам. Чакащите свиха безучастно рамене, както преди минути това сториха членовете на комисията, при появата ми в заседателната зала. Мърморейки, тълпата продължи да тътри общо тяло, покрай Поп Юдо и навън.
ВНЕЗАПНО ПРИТЪМНЯ. Яви се бяло облаче от изток. Облачето прерасна в гръмоносен облак. Облакът гепца слънцето, па го закри. Рукна дъжд изведро. Запря за малко. Отново рукна. Подир минути небето се изчисти. Блесна слънце тръгнало да се надсмее. Тук, около това Свето Аязмо, всяка година на един и същ Божи Ден, Света Марина Белоградска И Задморска доказва на хората не само че лекува, но и, че наказва. Тя дарява Здраве, Берекет, Успех, Надежда, Вяра и Имот комуто пожелае, а на петимните Мъжки Плод. Вземайки в замяна ежегодна жертва. Винаги човешка. Слънцето прежури за последно. Отново рукна дъжд.
- Да тръгваме, - побутнах Кмета, а той предупредително се ухили, - да се махаме . . .
- Заради Легендата?
- Заради Обичаят . . .
Бе вечен кмет, чиновник на всяка една власт, а това означава – задължително неверующ.
Скокнахме в колите. Отпрашихме назад. Глухи за шеговитите протести на някогашният корабособственик – настоящ собственик на сметище от европейски мащаб, настояващ да постреляме по палатъчните стрелбища. Председателят на Комисията, професор по устойчива глобализация на отпадни политически структури, се присъедини към неговите протести. Не успял да се запознае, както следва, с местонахождението на бъдещата площадка. Сякаш всичко не бе предварително решено на най-високо равнища. За правителство, конвертиращо всяка регионална икономика в тлъсти апетитни хапки за подарък, някаква местна светица, едва ли означава много. То има къде по-сериозни задачи. Да преразпредели научно дефинираните хапки. Основно, в свой собствен интерес, чрез подставени приближени. С други думи: ако ти отърва Народе – живей; ако не ти отърва – умирай. Иначе – марш в Европа!
ПРЕДСТОЕШЕ ОБЯД И ВЕЧЕРЯ в необичайно модерен, чист, хубав и скъп за тези места спретнат ресторант. Щяхме да пийнем-хапнем до насита, за сметка на веселящите се около ръждивото виенско колело хорозделийци. Тихо, мирно, кротко, на чаша местно Каберне. Да обменим информация и творчески помисли. Да се покахърим по Природата. Преди да я опнем – за последно - на тезгяха.
ВРЪЩАХМЕ СЕ ЛЕНИВО, БАВНО, ТЪРЖЕСТВЕНО ТЪРЖЕСТВЕНО, както подобава на експерти от ранг. Слънцето надзърташе неясно зад облак. На пресекулки, дъжд продължаваше да бръска. Зад нас остана Аязмото на Света Марина Белоградска и Задморска. Сборът от мълчаливи, омагьосани от немотия, присъстващи а невеселящи се, дори нетъргуващи хора. От скоро наричани Електорат. Тази оправдателна бележка на Държавата. Сгафи ли се нещо в политиката, а това се случва ката ден, политиците с електората ръце си измиват. Повече от ясно - за проблемите на Държавата, невежеството е виновно. Но чие именно невежество? Добросъвестното или недостатъчно добросъвестното?
НАЧЕЛО НА КОЛОНАТА АВТОМОБИЛИ се вдигаше-спускаше по неравният терен, огромният брониран „Хамър“ на собственика на клъцнат до водолинията кораб, и на безброй набедено модерни сметища из цялата страна. По завоите се видеше, как уверено безгрижно управлява мощната кола, провесил през отворен прозорец ръка с мобифон. Дъждът бе спрял. Облаците се тълпяха. Всред тях прозирно просветна образ на Плачеща Жена. Тресна гръм. Уцели хамъра.
Дрън – н – н . . .
Замириса на особено.
- Слаб стрелец, - разсмя се Кмета, па се ухили. - Я се прекръсти!
Натисна педал, хайде съвсем през къра, право при спрялият всред пушилка джип. Шофьорът лежеше изнемощял на седалката. От устата му бавно руйваше кръв. Бръкнахме в купето. Измъкнахме го на земята. Почнахме да ринем върху му пръст. Засипахме го. Зачакахме – като се тюхкахме. (Ето още една провалена - по непреодолими причини - план-програма!) В ръцете му чернееше овъгленият от гръм микрофон. Мина не мина минута, купчината пръст се поразмърда. Корабособственикът приседна и опули очи.
- Мамка му! Отиде ми костюма!
Дъждът бе престанал. Слънцето се бе открило. Поразгледах облаците. Всред тях не преставаше да ми се привижда Хлипаща Жена. Ухаеше на Истинско. Над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска, където наивно молеше милост вместо безплатно здравеопазване опашка от старо и младо, се бе извисила великолепна небесна дъга. Не звучеше ли музика? Само аз ли я чувах? Не, не бе чалга, каквато не преставаше да се лее от пустите сергии. Бе божественият химн на нещо невидимо – пък предстоящо. И, аз знаех. Природата успява - и дава знак всекиму. Необходимо бе, да го усетиш. Но, на това едва ли е способен всеки.
СТИГНАХМЕ РЕСТОРАНТА. Нахлухме възбудени от случилото се. Възхвалявайки крепкото здраве на потърпевшия. Настанихме се – като за вечно. Към нас се спусна ресторантьора.
- Да пикае на бял камък, - ревна, сякаш и върху него бе паднал гръм. - Може и върху фаянс. В тоалетната фаянсът е италиански – грешка няма. Да се изпикае, както трябва! Има къде – не е да няма.
Ресторантьорът предчувстваше добрият масраф, който щяхме да сторим. Но, бъдещият собственик на Първото Глобално Демократическо Сметище у нас, не преставаше изумен да върти очи насам-натам. Все още неубедил се, че все още е на този калпав свят. Тюхкаше се за колата. Ядосваше се за костюма. Побутваше овъгленият мобифон – помирисваше го от време-навреме. Жално мучеше. И, разбира се, ругаеше по Майка.
РЕШИХ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЯМАМ РАБОТА ТАМ, където всичко е централно предрешено. Хапнах на две – на три. Пийнах, кола-две, па си тръгнах. На шосето щях да хвана попътна кола.
Кметът ме настигна.
- Неговата мама тарикатска! - кресна върху ми. - Работата братко, е такава. Дадох обявление в една борса – пари предплатих. Мамка му! Имам тор, истински оборски тор. В несметни количества, завещан ми от Дезесето. Знаеш, на изкуствено я караха. В резултат, този папуняк се яви – уж тор ще купува. И, виж какво се сполучи.
- И – какво се сполучи? - бях наивен колкото си искам.
- Не се прави на ударен! - продължи да надвиква фучащите по шосето коли. - Точно това куче прие моята заявка . . .
Разядосах се и аз.
- Мамка му не на него - на теб! - И завинаги, му обърнах гръб.
Реших, да не стъпвам повече в родното си село, докато е този 'лабав кмет. Някога на село, кметът отговаряше за всичко – наравно с природните сили. Какво търси един кмет по търговски борси? Помнех този кмет от дете. Помнех го, като кадрови военен. Реших, че моята съдба на мърморан-несретник е къде-къде по-сносна. Да откривам кусури на набедени експерти. Да ги огласявам. Подир това, да се укривам с месеци.
КРАЙ ШОСЕТО ОСТАНАХ САМ. Случайно превозно средство щеше да ме отнесе до Белоград. Ала нещо в мен тлееше, и аз не знаех какво е. Реших, че е същата онази Светла Мъка, где ме яде от години. Светлата човешка мъка, по пропуснатото Време на Времената. В личен, местен, държавен, европейски и глобален план. Взирах се в облачното небе, но там женски силует повече не се яви. Постоях на разграбената и рухнала автобусна спирка, на която рейс спира, ако шофьорът реши или пътник поиска. Постоях-постоях, постоях, па станах още по-неспокоен. Не ме ли наблюдаваше някой скритом? Дали не е някоя предплатена мутра? Огледах се. Недалеч стоеше, пристъпвайки от крак на крак, малко, хитро, босоного, чернокосо а синеоко, чистичко селско девойче. Измерих го от глава до пети. Девойчето отвърна с такъв проницателен поглед, че потръпнах. Представи се – Марина. Завръщаща се от събор – отиваща на водосвет. Обувките му висяка окачени на връв през рамо, а под босите нозе на момето, земята светлееше в плам, и сякаш вреше и кипеше. Особен аромат на благовонно се носеше наокол', и уверявам ви, това бе по-скоро благовонно – отколкото някаква козметика. Не можех да откъсна поглед от неговите стройни боси нозе, от светлината струеща под тях, а девойчето схвана и се позасмя.
- Винаги е така, - каза – и тук, и на Небесата.
А, аз веднага не разбрах.
- И тук – и на Небесата – Все тая! - тросна се девойчето, па се умълча.
ЗАКРАЧИХМЕ ЗАЕДНО по асфалта към Белоград, и асфалтът вдигаше пара от попреминалият дъжд, и Белоград се белееше в ниското, и зад него се мержелееше Морето. Из околните стърнища гларуси и чайки се надвикваха, затънали всред найлон и всред смет. Примирени, че вече е излишно да полетят към Морето. Коли ни задминаваха, вдигайки безпощадни пръски кал. Но кал полепваше единствено - върху ми. Докато Девойчето, с неговите изцяло бели ефирни одежди оставаше чисто и върховно. Вглеждах се отново, и отново, и отново, в неговите безгрижно шляпащи през калта нозе. Не преставах да се възхищавам, как под тях избуява и просветва на талази Онзи Магически Всевечен Хладен Пламък, от който започва всъщност всичко. Ето нещо, което не мога, рекох си. И започнах да изброявам, пред Девойчето, своите си дванадесет професионални предимства пред всички останали предплатени новинари. Девойчето закачливо свиваше рамене, но избягваше да говори. В крайна сметка - на първо място остана - устойчивостта на глад. Но, това е така характерно за все повече нашенци, че не се осмелих да го повторя. Продължих да хвърлям поглед по нозете на странното Девойче, нарекло себе си Марина. Установих, че Момичето плува ли плува, над пътната мръсота, над човешката кал, а навярно и над хаосът в света. Боже Господи Всемогъщ, Вездесъщ, Универсален и Всевластен, рекох си, потрепвайки от непонятна гордост, нима на този свят все още се случват чудеса? Обзе ме панически страх. Не бих могъл да вляза пешком в Белоград, с подобно странно девойче. Веднага ще си се разчуе. Как, Гогомил Славигогов Гогомилов; где толко лесно се набутва насрещу ръжен; пълзи ли пълзи, а край него плува ли плува понесена от неведом огън всред неземна светлина, нечувано красиво девойче с лице на самата Света Богородица Всевечна, нарекло себе си Марина. Слава богу, настигна ни случайна (Дали!?!) кола. Изскърцаха спирачки. Врата се отвори. Гръмна музика. (Влизай моме, че бързам!) Момичето светна с очи. Премигна с тежки мигли. Скокна пъргаво в колата. Махна с ръка на раздяла. И отлетя. Около колата незабавно лумна, и започна да прелива, Онази Великолепна Ярка Лятна Дъга, която се бе извисила над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Точно подир падналият изневиделица летен гръм. Колата отнесла непознатото девойче, не бе джипа на собственика на кораби, сметища, бензиностанции и автогари. Бе кола на друг овреме преуспял. Но, какво значение – казах си, те всички са еднакви.
ЗАКРАЧИХ ВЯЛО КЪМ ГРАДА. Мислех си. Спукана е работата на Майката Природа. Спукано е бъдещето на всинца нас. На цялото човечество, че и на Етернала. Щом някакъв безграмотен хитрец се е снабдил с покрив на колела достатъчно як, за да го опази от летен гръмопад. Хрумна ми, че ето на, Природата не престава да изпробва. Веднъж отвън. Подир това отвътре. Диво се разсмях. Долу, по серпантините към Белоград и Морето, колата с Девойчето бе отбила и запряла всред гора, на криволичещ черен път.
- Мамка му! - ревнах по вятъра. Бръкнах в чантата.
Извадих чертежа със Жалкото Мръсно Жълто Петно на Поредното Глобално Сметище резултат от Лицемерен Технически Прогрес. Развях го вместо знаме. А вятърът се развихри. Изтръгна хартиеният лист. Па го отнесе право в Морето. Знаех. Тази лицемерна хартия, това попикано знаме на новото време, като нищо ще цопне всред поредно нефтено петно оставено от някой кораб. За да погине наместо птица.
- Мамка им!
За пръв път осъзнах истински, че независимо от нашите всевъзможни човешки щуротитии, Майката Природа не престава да стои нащрек.
- Да, да, да, - повтарях си като през сън, докато достигна покрайнините на Белоград, - и отвътре – и отвън.

THE END 17.12.2009/07.05.2010

ИЗБОРИ ВАРНЕНСКИ КМЕТ - 30.06.2013.